Тя е психопатка, я беше предупредила Тара в коридора няколко дни по-рано. Не й се пречкай. Хана трябваше да я послуша.
И може би… кой знае… може би Айрис беше убила Али. Тя беше казала на Хана, че е била извън клиниката точно по времето, когато Али изчезна. Хана се сети за знака със зачеркнатата буква на Алиното знаме — тя можеше да е J, но със същия успех можеше и да е I9. Като Айрис. Дали А. не беше изпратил Хана в „Убежището“, за да научи за нея… или може би Айрис беше А. и водеше Хана право към капана?
Тя иска да те нарани, беше казала Али.
Хана побягна по коридора, чехлите й шляпаха по петите. Когато зави зад ъгъла, една сестра я спря.
— Бягането не е позволено, скъпа.
Хана се спря, останала без дъх.
— Виждала ли си Айрис?
Сестрата поклати глава.
— Не, но сигурно гледа филма с останалите момичета. Защо не отидеш и ти? Има и пуканки!
Хана умираше от желание да изтрие усмивката от лицето й.
— Трябва да намерим Айрис. Важно е.
Усмивката на сестрата леко избледня. В очите й проблесна страх, сякаш Хана беше някой маниак-убиец. Тогава тя забеляза червения телефон на стената.
— Мога ли да го използвам? — попита умолително Хана. Можеше да се обади в роузуудското полицейско управление и да им разкаже всичко.
— Съжалявам, скъпа, но телефонът е изключен до четири следобед в неделя. Знаеш правилата. — Сестрата я хвана внимателно за лакътя и я поведе обратно към стаите на пациентите. — Защо не си починеш малко? Бетси ще ти донесе маска за очи с ароматерапия.
Хана рязко се дръпна.
— Трябва да Намеря Айрис. Тя е убийца. И иска да ме нарани!
— Скъпа… — Погледът на сестрата се отмести към червения бутон върху стената. Персоналът можеше да го използва в случай на вълнения сред пациентите.
— Хана?
Хана рязко се завъртя. На десетина крачки от нея стоеше Айрис, облегната безгрижно на фонтана. Русата й коса сияеше, зъбите й бяха толкова бели, че чак синееха.
— Коя си ти? — прошепна Хана и тръгна към нея.
Айрис сви начервените си устни.
— Какво имаш предвид? Аз съм Айрис. И съм великолепна.
Щом чу любимите думи на Али, Хана се почувства като ударена от гръм.
— Коя си ти? — повтори тя по-високо.
Сестрата се приближи и застана между тях.
— Хана, скъпа, изглеждаш ми много развълнувана. Просто се успокой.
Но Хана не я слушаше. Тя гледаше големите, блестящи очи на Айрис.
— Откъде познаваш Алисън? — извика тя. — Да не си била в клиниката с брат й? Ти ли я уби? Ти ли си А.?
— Алисън ли? — изчурулика Айрис. — Убитата ти приятелка? Онази, за която ми каза, че искаш да изчезне? Същата, която според теб си е получила заслуженото?
Хана отстъпи назад, усещайки, че сестрата стои зад гърба й.
— Аз просто… си говорех. Нищо от това не беше истина. Освен това е поверително. Казах ти го, когато си мислех, че сме приятелки.
Айрис отметна глава назад и се изсмя грубо.
— Приятелки ли? — присмя й се тя.
Ръцете на Хана се разтрепериха. Това й беше ужасно познато. Али се смееше точно по същия начин, когато подиграваше Хана заради преяждането. Мона се смееше така, когато прекалено тясната рокля на Хана се разпра на купона по случай седемнайсетия й рожден ден. Всички се смееха на Хана. Момичето, което всички обожаваха да подиграват.
— Кажи ми откъде познаваш Алисън! — изръмжа Хана.
— Коой? — подразни я Айрис.
— Кажи ми откъде я познаваш!
Айрис се разсмя.
— Нямам представа за кого говориш.
Нещо в Хана се размърда и се скъса. В мига, когато се нахвърли върху Айрис, зад гърба им се разнесе силно бум! През една странична врата се изсипаха сестри и санитари и две силни ръце сграбчиха Хана изотзад.