Ариа нахлузи дънките и пуловера, които Байрън й беше донесъл, и слезе в стаята на Спенсър на втория етаж. Господин и госпожа Хейстингс седяха в чакалнята от другата страна на коридора и проверяваха нещо в блекбъритата си. Хана и Емили вече бяха дошли в стаята, облечени в дънки и пуловери, но Спенсър все още лежеше в леглото, облечена с болнична пижама. Към ръцете й бяха прикрепени системи, кожата й имаше нездрав цвят, около очите й се виждаха тъмночервени кръгове, а на квадратната й челюст — оток.
— Добре ли си? — възкликна Ариа. Никой не й беше споменал, че Спенсър е пострадала.
Приятелката й кимна едва-едва и използва дистанционното управление на леглото, за да се повдигне малко.
— Вече съм много по-добре. Казаха, че натравянето с пушек влияе по различен начин на хората.
Ариа се огледа. Стаята миришеше на повръщано и белина. Един монитор в ъгъла отразяваше жизнените показатели на Спенсър, а върху малкия хромиран умивалник в ъгъла бяха натрупани кутии с хирургически ръкавици. Стените бяха боядисани в резедав цвят, а на стената, до спуснатите пердета с цветни мотиви, висеше плакат, който обясняваше как жените сами да проверяват гърдите си за туморни образувания. И, разбира се, някое хлапе беше нарисувало пенис до женските гърди.
Емили седеше на един малък стол до прозореца, червеникаворусата й коса беше разбъркана, а устните — изкривени. Тя се размърда смутено, атлетичното й тяло на плувкиня не се чувстваше удобно в малкото столче. Хана стоеше до вратата, облегната на един знак, който обявяваше, че всички болнични работници трябва да носят ръкавици. Погледът в лешниковите й очи беше стъклен и отсъстващ. Тя изглеждаше още по-слаба от обичайното, тесните й тъмни дънки висяха като торба на задничето й.
Ариа безмълвно извади знаменцето на Али от кожената си раничка и го разпъна на леглото на Спенсър. Всички се събраха около него и започнаха да го разглеждат. Платът беше покрит с блестящи сребристи драскулки. Видяха логото на Шанел, инициалите на Луи Вюитон и името на Али, написано с големи заоблени букви. В единия ъгъл беше нарисуван кладенец на желанията с тухлен покрив и манивелка. Ариа прокара пръст по очертанията му. Не виждаше никакви следи, никакъв проблясък за онова, което се беше случило с Али в нощта, когато беше убита. Това бяха нещата, които всички рисуваха по своите знаменца. Спенсър докосна тъканта.
— Бях забравила, че Али закръгля така буквите.
Хана потрепери.
— Дори само зърването на почерка й ме накара да се почувствам така, сякаш тя е с нас.
Всички вдигнаха глави и размениха напрегнати погледи. Беше очевидно, че всички мислеха едно и също. Точно както беше с нас в гората преди няколко часа. Изведнъж заговориха в един глас.
— Трябва да… — започна Ариа.
— А ние какво… — прошепна Хана.
— Докторът каза… — обади се Спенсър с пресипнал глас секунда по-късно. Всички млъкнаха изведнъж и се спогледаха. Лицата им бяха бледи, досущ като възглавниците под главата на Спенсър.
Първа продължи Емили.
— Трябва да направим нещо, мацки. Али е някъде там! Трябва да разберем къде е отишла. Някой да е чувал нещо за хора, които са я търсили в гората? Казах на полицията, че сме я видели, но те просто си стояха там!
Сърцето на Ариа подскочи. Спенсър я изгледа невярващо.
— Казала си на полицията? — повтори тя, отмятайки кичур мръсно руса коса от очите си.
— Разбира се! — прошепна Емили.
— Но… Емили…
— Какво!? — сопна им се тя. Погледна Спенсър стреснато, сякаш беше видяла от челото й да израства рог.
— Ем, това беше просто халюцинация. Така казаха лекарите. Али е мъртва.
Емили се ококори.
— Но ние всички я видяхме, нали? Да не би да твърдите, че всички едновременно сме имали една и съща халюцинация?
Спенсър я погледна без да мига. Изминаха няколко напрегнати секунди. Отвън се разнесе някакво бибипкане. По коридора мина болнична количка със скърцащи колелца.