Емили тихичко изписка. Бузите й бяха придобили ярко розов цвят. Тя се обърна към Хана и Ариа.
— Вие смятате, че Али беше истинска, нали?
— Би могло да е тя — отвърна Ариа и се отпусна в резервния инвалиден стол, който стоеше до вратата на малката баня. — Но, Ем, докторът ми каза, че това е било халюцинация заради вдишания пушек. И в това има смисъл. Защо иначе ще изчезва след угасяването на пожара?
— Да — обади се със слаб глас Хана. — И къде се е крила през всичкото това време?
Емили енергично се плесна по бедрата. Стойката за системата издрънча.
— Хана, ти каза, че последният път, когато си лежала тук, си видяла Али да стои до болничното легло. Може би наистина е била тя!
Хана завъртя токчето на високия си велурен туш със смутен вид.
— Хана беше в кома, когато видя Али — намеси се Спенсър. — Очевидно е сънувала.
Емили смело посочи Ариа.
— Снощи ти доведе някого от гората. Ако не е била Али, то кой е бил тогава?
Ариа сви рамене и отпусна ръце върху облегалките на инвалидния стол. Слънцето тъкмо беше започнало да огрява стаята през големия прозорец. Отвън, на болничния паркинг, бяха подредени блестящи беемвета, мерцедеси и аудита. Невероятно, колко нормално изглеждаше всичко след подобна безумна нощ.
— Не знам — призна тя. — В гората беше толкова тъмно. Освен това… по дяволите! — Тя бръкна във вътрешния джоб на чантата си. — Снощи намерих това.
Тя разтвори длан и им показа познатия училищен пръстен с яркосин камък. Надписът от вътрешната му страна гласеше ИЪН ТОМАС. Когато предишната седмица те бяха открили предполагаемия му труп, пръстенът стоеше на показалеца му.
Емили ахна. Спенсър изглеждаше объркана. Хана грабна пръстена от ръката на Ариа и го поднесе под лампата над болничното легло.
— Може би е паднал от пръста на Иън, докато е бягал?
— Какво ще правим с него? — попита Емили. — Ще го предадем ли на ченгетата?
— В никакъв случай — поклати глава Спенсър. Някак си твърде удобно изглежда да открием тялото на Иън в гората, да накараме ченгетата да претърсят мястото, те да не открият нищо и изведнъж, воала3! Просто ей така отнякъде изскача този пръстен. Ще изглеждаме твърде подозрително. Може би въобще не трябваше да го вземаш. Той е улика.
Ариа скръсти ръце на гърдите си.
— И аз откъде трябваше да знам? И какво да правя сега? Да го върна там, където го намерих?
— Не — каза Спенсър. — Ченгетата пак ще претърсят гората заради пожара. Може да те забележат как го оставяш и да започнат да задават въпроси. Може би засега просто трябва да го задържиш.
Емили се размърда нетърпеливо върху малката табуретка.
— Видяла си Али след като си намерила пръстена, нали?
— Не съм сигурна — призна си Ариа. Тя се опита да си спомни онези трескави минути в гората. Всичко й се замазваше все повече. — Всъщност аз дори не я докоснах…
Емили скочи.
— Какво ви става, момичета? Нима изведнъж решихте да не вярвате на очите си?
— Ем — обади се Спенсър с успокояващ глас. — Прекалено емоционално приемаш нещата.
— Не е вярно! — извика Емили. Бузите й пламтяха, карайки луничките й да изпъкват още повече.
Прекъсна ги силният виещ звук на алармата от съседната стая. Сестрите се развикаха. Разнесоха се бързи стъпки. Стомахът на Ариа се сви от тревожно предчувствие. Тя се запита дали алармата не е предупреждение, че някой умира.
Няколко минути по-късно всичко утихна. Спенсър се прокашля.
— Най-важното нещо е да разберем кой е запалил пожара. Върху това най-вече трябва да се съсредоточат полицаите. Снощи някой се опита да ни убие.
— Не просто някой — прошепна Хана. — Те.
Спенсър погледна Ариа.
— Ние отново се свързахме с Иън от хамбара. Той ни разказа всичко. Убеден е, че Джейсън и Уайлдън са го направили. Всичко, за което говорихме снощи, е истина и те със сигурност са се заели да ни затворят устата.
Ариа си пое дълбоко дъх, спомняйки си още нещо.
— Докато бях в гората, видях как някой пали огъня.
Спенсър седна в леглото си и се ококори.
— Какво?!
— Видя ли им лицата? — възкликна Хана.
— Не знам. — Ариа затвори очи, извиквайки в съзнанието си ужасяващия спомен. Няколко минути след като намери пръстена на Иън, тя видя някой да се промъква през гората само на няколко стъпки пред нея. Той беше покрил плътно главата си с качулка и лицето му се губеше в сенките. Изведнъж тя изпита силното усещане, че го познава. Щом осъзна какво прави, крайниците й се вцепениха. Ариа се чувстваше абсолютно безсилна да го спре. Само след миг пламъците плъзнаха из гората, приближавайки се със застрашителна скорост към краката й. Тя усети погледите на приятелките си, които нетърпеливо очакваха отговора й. — Който и да беше, носеше качулка на главата си — призна тя. — Но съм сигурна, че беше…