Кърт Вонегът
Мис Изкушение
Пуританизмът дотолкова бе изпаднал в забвение, че дори и на най-старата стара мома не й минаваше през ум Сузана да се завърже на позорния стълб, дори и най-старият фермер не заподозря дяволската й красота като причина да пресъхне вимето на кравата му.
Сузана беше второстепенна актриса в летния театър край селото и живееше в стая под наем над пожарната. Цяло лято тя бе част от живота на селото, но селяните не можаха да свикнат с нея. Оставаше си все така стряскаща и примамлива като лъскава част на противопожарна кола от големия град.
Стърчащата й коса и големите й кръгли очи бяха черни като полунощ. Кожата й беше с цвета на сметана. Бедрата й бяха като лира, а пазвата й караше мъжете да мечтаят за покой и изобилие завинаги след това. На заоблените си като миди уши носеше варварски златни халки, а на глезените й подрънкваха верижки с малки звънчета.
Ходеше боса и спеше до обяд. А когато наближеше пладне, селяните по главната улица ставаха неспокойни като гончета пред буря.
На обяд Сузана се появяваше на терасата пред стаята си, изтягаше се сладко, наливаше купичка мляко за котката, целуваше я, оправяше косата си, слагаше си обеците, заключваше вратата и скриваше ключа в пазвата си.
След това, боса, тя започваше своята горда, гъвкава, възбуждаща, звънкаща разходка — надолу по външната стълба, покрай магазина за алкохол, застрахователната агенция, кантората за недвижими имоти, закусвалнята, постът на Американския легион и църквата до пълния с хора смесен магазин. Там си купуваше нюйоркските вестници.
Сякаш кимаше на всички — едва забележимо, като кралица, но единственият човек, с когото разговаряше, беше Биърс Хинкли, седемдесет и двегодишният магазинер.
Старецът винаги й приготвяше вестниците предварително.
— Благодаря, господин Хинкли — казваше тя и отваряше някой от вестниците на случайна страница, — вие сте ангел! Да видим сега какво става в цивилизацията.
Докато старецът наблюдаваше, замаян от парфюма, Сузана се смееше или въздишаше, или мръщеше на прочетеното — никога не обясняваше какво точно е то.
След това вземаше вестниците и се връщаше в гнездото си над пожарната. Спираше на терасата отпред, мушкаше ръка в пазвата си, изваждаше ключа, отключваше вратата, вземаше черната котка, целуваше я пак и изчезваше в стаята.
Тази пищна процесия, състояща се от едно-единствено момиче се повтаряше като някакъв езически ритуал всеки ден, докато веднъж, към края на лятото, атмосферата в смесения магазин не бе раздрана от жестокото, продължително скърцане на един от несмазаните столове пред бара за безалкохолни напитки.
Скърцането прекъсна Сузана, точно когато казваше на господин Хинкли, че е ангел. Скърцането накара скалповете да настръхнат и зъбите да болят. Сузана погледна добронамерено по посока на звука, прощавайки на този, който го бе предизвикал. Разбра, че този човек няма добри намерения.
Бе изскърцал стола на ефрейтор Норман Фулър, който се бе прибрал у дома предната вечер, след осемнайсет мрачни месеца в Корея. Тези осемнайсет месеца бяха без война, но и без радост. Фулър се бе завъртял на стола бавно, за да погледне Сузана с възмущение. Когато звукът замря, в смесения магазин се възцари мъртвешка тишина.
Фулър бе унищожил магията на лятото край морския бряг — бе припомнил на всички в магазина за тъмните, тайнствени страсти, които толкова често се явяват основни двигатели на живота.
Би могъл да е брат, дошъл да спаси сестра си, идиотката, от покварата; или ядосан съпруг, нахълтал в бара, за да отведе жена си с камшика там, където й е мястото — при бебето. Истината, обаче, беше, че ефрейтор Фулър никога не бе виждал Сузана.
Целта му не бе да устрои сцена. Не знаеше, че столът ще изскърца. Просто искаше да даде израз на възмущението си, да добави малък детайл към представлението на Сузана — детайл, доловим само за познавачите на човешката комедия.
Но скърцането превърна възмущението му в център на слънчевата система за присъстващите в смесения магазин — особено за Сузана. Времето спря и не можеше да продължи своя ход, докато Фулър не обяснеше гранитното изражение на своето лице — лице на истински янки.
Ефрейторът почувства как кожата му свети като нажежен метал. Възприемаше съдбата. Съдбата неочаквано го бе дарила с публика и със ситуация, за която имаше да каже много.
Фулър почувства как устните му се движат, чу думите си.
— За каква се мислиш? — заговори той на Сузана.
— Моля? — отвърна Сузана и боязливо придърпа вестниците към себе си.
— Видях те да идваш насам като циркаджийка и се попитах за каква се мислиш — каза Фулър.