Сузана се изчерви величествено.
— Аз… аз съм актриса.
— Иска ли питане! Най-големите актриси на света са американките.
— Много мило, че го казвате — промълви тя смутено.
Кожата на ефрейтора засвети по-ярко и по-силно. Умът му се изпълни с порой от уместни, сложни фрази.
— Не говоря за театрите, в които има сцена и места за сядане! Говоря за сцената на живота! Американките се държат и се обличат, като че ли са готови да ти дадат целия свят. Само че като протегнеш ръка, слагат в нея бучка лед.
— Наистина ли? — обади се Сузана глухо.
— Наистина — отсече Фулър. — И е крайно време някой да го каже. — Той огледа предизвикателно зрителите един по един и срещна нещо, което взе за стъписано съгласие и окуражаване. — Не е честно — добави след това.
— Кое? — попита Сузана.
— Идваш тук и си завързала звънче на глезена си, за да трябва да погледна хубавите ти розови краченца. Целуваш котката, така че да си мисля какво ли ще е, ако аз бях тази котка. Наричаш възрастния човек „ангел“, така че да си мисля какво ли ще е да бъда наречен „ангел“ от теб. Криеш ключа си пред всички, така че си мисля за мястото, където е. — Той се изправи. — Госпожице — добави ефрейторът с изпълнен с болка глас, — ти правиш всичко възможно, за да предизвикаш у самотните, обикновени хора като мен стомашно неразположение и висока температура, а дори и през ум не ти минава да им подадеш ръка, за да не паднат в пропастта.
Той закрачи към вратата. Всички погледи бяха приковани в него. Никой не забеляза, че заклеймяването му бе превърнало Сузана в пепелта на това, което беше само миг по-рано. Сега тя изглеждаше, каквато бе в действителност — деветнайсетгодишно объркано момиче, докоснало се само до малка част от светските реалности.
— Не е честно — продължаваше Фулър. — Трябва да има закон срещу момичетата, които се обличат като теб. Ти караш хората да се чувстват повече нещастни, отколкото щастливи. Знаеш ли какво ще ти кажа за това, че караш всеки да иска да те целуне?
— Не — отвърна Сузана. Всички бушони на нервната й система вече бяха изгорели.
— Ще кажа това, което би ми казала ти, ако се опитам да те целуна — отсече той величествено и вдигна ръка като футболен съдия, който гони играч от терена. — Върви по дяволите!
Фулър излезе и затръшна вратата против мухи.
Той не се обърна, когато миг след това вратата се затръшна втори път, когато се чу топуркане на боси крака и бясното подрънкване на малките звънчета заглъхна по посока към пожарната.
Вечерта овдовялата майка на ефрейтор Фулър сложи на масата свещ и го нагости с печено филе и ягодова торта в чест на завръщането му у дома. Той преглъщаше храната сякаш бе мокра попивателна хартия и отговаряше на жизнерадостните въпроси на майка си с мъртвешки глас.
— Не се ли радваш, че се прибираш у дома? — попита го майка му, когато допиха кафето.
— Разбира се, че се радвам — отвърна Фулър.
— Какво прави днес?
— Разхождах се.
— Видя ли се със старите приятели?
— Нямам никакви приятели.
Майка му вдигна учудено ръце.
— Нямаш приятели? Ти?
— Времената се менят, мамо — отвърна Фулър тежко. — Осемнайсет месеца са много време. Някои вече не живеят тук, други се ожениха…
— Бракът не убива хората, нали?
Фулър не се усмихна.
— Може би не — отвърна той, — но прави така, че им е много трудно да намерят място за старите приятели.
— Дъги не е женен.
— Той е на Запад, мамо. Във военновъздушните сили.
Малката трапезария стана самотна като бомбардировач в разредената, студена стратосфера.
— О… — възкликна майка му. — Все някой трябва да е останал.
— Не. Цяла сутрин въртя телефона. Все едно че съм в Корея. Никой е си е у дома.
— Не мога да повярвам! Едно време не можеше да минеш по главната улица, без приятелите ти буквално да те смачкат.
— Мамо — каза Фулър глухо, — знаеш ли какво направих, след като вече не останаха телефонни номера? Отидох долу до смесения магазин и седнах на барчето за безалкохолни напитки, за да почакам да се появи някой, с когото да поприказвам… някой, когото познавам поне малко. — Той поклати глава тъжно. — Оказа се, че познавам само стария Биърс Хинкли. Не се шегувам. — Ефрейторът стана и смачка салфетката на топка. — Ще ме извиниш ли?
— Да, разбира се. Къде ще отидеш сега? — Тя изведнъж се усмихна. — Няма ли да се обадиш на някое хубаво момиче?
Фулър хвърли салфетката.
— Ще отида да си взема пура. Не познавам никакви момичета. Всичките са омъжени.
— Р… разбирам — отвърна майка му. — Д… дори не знаех, че пушиш.
— Мамо! — тросна й се той, — набий си го в главата най-сетне! Нямаше ме осемнайсет месеца! Осемнайсет месеца, мамо!