— Много време, нали? — поклати глава майка му, смутена от изблика на сина си. — Е, върви да вземеш пурата си. — Тя докосна ръката му. — И, моля те, не се чувствай толкова самотен. Почакай малко. Животът ти скоро ще се изпълни с толкова хора, че няма да знаеш накъде да се обърнеш. И преди да се усетиш, ще срещнеш някое хубаво момиче и също ще се ожениш.
— Нямам намерение да се женя толкова скоро, мамо — отвърна Фулър вдървено. — Не преди да завърша богословие.
— Богословие? — учуди се майка му. — Кога ти хрумна това?
— Днес следобед.
— Какво се е случило днес следобед?
— Преживях нещо религиозно. Нещо ме накара да проговоря.
— Какво?
В бръмналата глава на ефрейтора се виеше рапсодия от Сузани. Той отново видя всичките професионални изкусителки, които го бяха измъчвали в Корея, които му се бяха усмихвали от опънатите за киноекран чаршафи, от залепените по влажните стени на палатките снимки с подвити ъгълчета, от изпомачканите списания в оградените с чували пясък картечни гнезда. Тези Сузани бяха направили състояния, усмихвайки се на бедните Фулъровци навсякъде — с изумителната си красота ги подтикваха да се отправят за никъде, за нищо.
Духът на предците му пуритани — с изопнат врат, облечен в черно — овладя езика му. Фулър заговори с глас, дошъл от вековете, глас на човек, бесещ вещици, глас изпълнен с объркване, увереност в собствената правота и обреченост.
— Срещу какво говорих ли? — попита той. — Срещу из-ку-ше-ни-е-то.
Пурата на Фулър в нощта беше като сигнална лампа, предупреждаваща безгрижните, весели хора да стоят настрана. Това явно бе пура, изпушена в гняв. Дори нощните пеперуди проявяваха достатъчно разум да стоят настрана. Като неспокойно, търсещо червено око, тя премина нагоре и надолу по всички улички, за да свърши, най-накрая, като мокър, мъртъв фас пред пожарната.
Биърс Хинкли, старият магазинер, седеше зад волана на цистерната, с помътнели от носталгия очи — носталгия по дните, когато беше достатъчно млад, за да я кара. А на лицето му, така че всички да видят, бе изписана мечта — за катастрофа, при която младите мъже няма да ги има, когато само старецът и никой друг ще подкара машината кола към славата. Той прекарваше топлите вечери там, зад волана, и така бе от години.
— Искаш ли огънче за това нещо? — попита Хинкли ефрейтор Фулър, когато зърна мъртвата пура в устата му.
— Не, благодаря, мистър Хинкли. В нея вече не остана удоволствие.
— Да пукна, ако знам как някой може да намира удоволствие в пурите — отбеляза старецът.
— Въпрос на вкус — отвърна Фулър. — Вкусовете са неведомо нещо.
— Което за един е месо, за друг е отрова — отбеляза Хинкли. — Живей и остави другите да живеят, това съм казвал винаги. — Той погледна към тавана на кабината. Там горе се намираше ароматното гнездо на Сузана и нейната черна котка. — А пък аз? Сега за мен удоволствието е да си спомням някогашните удоволствия.
Фулър също погледна нагоре и заговори по премълчаната тема директно:
— Ако беше млад, щеше да знаеш защо й казах това, което й казах. Боли ме като гледам красиви и надути момичета.
— О, спомням си — отвърна Хинкли. — Не съм чак толкова стар, че да не помня голямата болка.
— Ако имам дъщеря, надявам се да не е красива — добави Фулър. — Красивите момичета в училище… по дяволите, мислят се за нещо супер специално.
— По дяволите, ако и аз не мисля така — отвърна Хинкли.
— Няма и да те погледнат, ако нямаш кола и поне двайсетачка на седмица, която да харчиш за тях.
— Че защо им е да те поглеждат? — възкликна старецът весело. — Ако бях красавица, и аз щях да правя така. — Той кимна сам на себе си. — Е, както и да е, важното е, че ти се върна от войната и изравни резултата. Нали й го каза?
— Е-е-е-х! — поклати глава ефрейторът. — Трудно е да ги впечатлиш.
— Знам ли? — обади се Хинкли. — В театъра има едно старо правило — представлението трябва да продължи. Дори и да си с пневмония или бебето ти да умира, пак играеш на сцената.
— На мен ми няма нищо — възрази Фулър. — Не се оплаквам. Чувствам се добре.
Белите вежди на стареца се повдигнаха нагоре.
— Че кой говори за теб? Имах предвид нея.
Войникът се изчерви, уловен в капана на егоизма.
— Нищо й няма — каза той.
— Така ли? — попита Хинкли. — Може би. Знам само, че представлението в театъра започна. Тя трябваше да е там, но все още е горе в стаята си.
— Наистина ли? — Фулър бе изумен.
— Да. Още откакто й натри носа и я изпрати вкъщи.
Ефрейторът се опита да се усмихне иронично.