— Колко лошо — каза той. Чувстваше усмивката си слаба и измъчена. — Е, лека нощ, господин Хинкли.
— Лека нощ, войнико — отвърна Хинкли. — Лека нощ.
По обед на следващия ден селяните по главната улица сякаш оглупяха. Янките, магазинери, връщаха рестото като в някакъв унес, сякаш парите вече не бяха от значение. Всички мисли бяха насочени към големия часовник с кукувичка, в който се бе превърнала сградата на противопожарната команда. Въпросът беше дали ефрейтор Фулър го е счупил или по обед малката врата на горния етаж ще се отвори и Сузана ще се появи.
В смесения магазин старият Хинкли се суетеше с вестниците й от Ню Йорк, объркано се мъчеше да ги направи привлекателни. Те бяха стръв за Сузана.
Малко преди пладне, в магазина се появи ефрейтор Фулър — самият вандал. На лицето му бе изписана странна смесица от чувство за вина и изтормозен ум. По-голямата част от нощта бе прекарал буден, разсъждавайки върху недоволството си от красивите жени. Единственото, за което мислят, е колко са красиви — каза си той призори. — Няма и да те погледнат даже.
Мина покрай редицата високи столове пред бара за безалкохолни напитки и небрежно, на пръв поглед, ги завъртя един по един. Намери този, който бе проскърцал толкова силно предишния ден. Седна на него — монумент на праведността. Никой не го заговори.
Сирената на пожарната изсвири кратко, за да отбележи пладне. После, подобно на каруца, по улицата издрънча камионетката на транспортната компания и спря пред пожарната. От нея слязоха двама мъже и се изкачиха по стълбата. Гладната черна котка на Сузана скочи на парапета на терасата и изви гърба си като дъга, а двамата изчезнаха в стаичката й. Когато миг след това се появиха с тежкия куфар, котката просъска.
Фулър бе шокиран. Погледна към Хинкли и забеляза, че обърканият му вид е заприличал на двойна бронхопневмония — замаян, сляп, потъващ.
— Доволен ли си, ефрейторе? — попита старецът.
— Не съм й казвал да си заминава — изсумтя Фулър.
— Не й остави голям избор, нали? — отвърна Хинкли.
— Какво я интересува какво мисля аз? Откъде да знам, че е такава мимоза?
Старецът докосна леко ръката на ефрейтора.
— Всички ние сме мимози, войнико, всички ние. Мислех си, че това й е най-доброто на армията. Струваше ми се, че само там младите момчета могат да научат, че не са единствените мимози на света. Ти не го ли разбра?
— Никога не съм мислил, че съм мимоза — тросна се Фулър. — Съжалявам, че стана така, но тя си го търсеше. — Главата му бе наведена. Ушите му бяха аленочервени.
— Здравата те уплаши, нали? — попита Хинкли.
По лицата на малката публика, събрала се наоколо под един или друг претекст, се разляха усмивки. Фулър ги прецени и разбра, че старецът му е оставил едно-единствено оръжие — да се държи като сериозен, почтен гражданин.
— Кой се страхува? — попита той ядосано. — Аз не се страхувам. Просто мисля, че това е проблем, за който някой трябва да заговори, който трябва да се обсъжда.
— Да, наистина никой не се уморява от тази тема — отбеляза Хинкли.
Погледът на Фулър, който сега шареше много неспокойно, се плъзна по рафтовете със списания. Там, пласт върху пласт, имаше десетки Сузани, сто квадратни метра влажни усмивки и премрежени очи, кожа като сметана. Затършува в ума си, за да намери звънка фраза, която да придаде достойнство на каузата му.
— Мисля си за малолетните престъпници! — каза той и посочи списанията. — Нищо чудно, че хлапетата пощуряват!
— За тях не знам, но за себе си съм сигурен — обади се Хинкли. — И аз се уплаших, колкото теб.
— Казах ти, че не се страхувам от нея!
— Добре, значи ти си този, който трябва да й занесе вестниците. Платени са. — Старецът ги хвърли в скута му.
Фулър отвори уста, за да отговори. Отново я затвори. Нещо стягаше гърлото му и той си даде сметка, че ако заговори, ще изквака като патица.
— Ако наистина не се боиш, ефрейторе — добави Хинкли, — ще е много добре да направиш това. Християнско е…
Докато се изкачваше по стълбата към гнездото на Сузана, Фулър едва не получи спазъм в усилието си да изглежда непринудено.
Вратата беше отключена. Когато почука, тя се отвори. Във въображението му стаята бе изглеждала тъмна и застинала, ухаеща на тамян, лабиринт от огледала и тежки завеси, с турски кът в някой ъгъл и голямо бухнало легло с форма на лебед.
Сега видя истината за Сузана и нейната стая. Истината беше безрадостната истина за мръсните евтини летни стаи под наем на янките — голи дървени стени, закачалка с три куки, линолеум на пода. Двоен газов котлон, желязно легло, сандък за лед. Малка мивка с оголени тръби, пластмасова чаша за вода, две чинии, мътно огледало. Тиган, тенджерка, сапунерка.