Единственото, което напомняше за харем, беше белият кръг от талк на пода пред огледалото. В центъра му личаха отпечатъци от боси крака. Следите от пръстите бяха не по-големи от перли.
Фулър погледна перлите и след това истината за Сузана. Беше с гръб към него. Прибираше последните си вещи в куфар.
Беше облечена като за път — прилично, като жена на мисионер.
— Вестниците — изграчи той. — Хинкли ги изпраща.
— Колко мило от негова страна — отвърна Сузана. Обърна се. — Предайте му… — Не можа да каже нищо повече. Позна го. Присви устни и малкият й нос почервеня.
— Вестниците — повтори Фулър глухо. — От Хинкли.
— Чух — отвърна тя. — Няма нужда да повтаряш. Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
Ефрейторът отпусна безпомощно ръце край тялото си.
— Аз… н-не исках да кажа, че трябва да си отиваш… нямах предвид това.
— Предлагаш ми да остана? — попита Сузана съкрушено. — След като ме заклейми пред хората като лека жена? Като блудница? Курва?
— Боже мой! Не съм те наричал така!
— А замисли ли се за миг какво е да си на мое място? — попита тя и сложи ръка на гърдите си. — Знаеш ли, че тук вътре също живее някой?
— Знам — отвърна той. Досега не знаеше.
— И аз имам душа.
— Разбира се — отвърна Фулър разтреперан. Трепереше, защото стаята се бе изпълнила с дълбока интимност. Сузана, златното момиче от хиляди измъчени сънища, сега говореше за душата си с Фулър самотния, Фулър обикновения, Фулър мрачния.
— Снощи не съм мигнала заради теб — продължи Сузана.
— Заради мен? — Щеше му се тя отново да се махне от живота му. Щеше му се да е в бяло и черно, дебела една стотна от милиметъра върху страницата на някое списание. Щеше му се да имаше как да обърне страницата и да зачете за бейзбол и събитията по света.
— А ти какво очакваш? — не преставаше Сузана. — Цяла нощ разговарях с теб. И знаеш ли какво ти казах?
— Не — отвърна той и започна да отстъпва. Тя тръгна след него и сякаш излъчваше топлина като от огромен чугунен радиатор. Беше ужасяващо човешка.
— Аз не съм природен резерват! — продължаваше Сузана. — Не ме финансират с данъци! Не принадлежа на всички! Нямаш никакво право да говориш каквото и да било за начина, по който изглеждам!
— Боже мили! — възкликна Фулър.
— До гуша ми е дошло от тъпи перковци като теб! — извика Сузана. Тя тропна с крак и изведнъж доби отчаян вид. — Какво мога да направя, ако ти се прииска да ме целунеш? Кой е виновен?
Сега ефрейторът виждаше своята страна на проблема неясно, като водолаз, който гледа към слънцето от дъното на морето.
— Опитах се само да кажа, че би могла да си поне малко по-консервативна.
Сузана разпери ръце.
— Достатъчно консервативна ли съм сега? Доволен ли си?
От привлекателността на хубавото момиче го заболя костния мозък. В гърдите му имаше въздишка като заблуден акорд.
— Да — промърмори той и добави: — Забрави за мен.
Сузана тръсна глава.
— Да забравя, че ме е премазал камион? Кое те прави толкова гаден?
— Просто казах, каквото мисля — отвърна Фулър.
— Мислиш гадни неща — каза Сузана объркана. Очите й се разшириха. — През цялото време, докато бях в училище, хората като теб ме гледаха, сякаш искаха да падна и да умра. Никога не танцуваха с мен, не говореха с мен, дори не ми се усмихваха, ако аз им се усмихнех. — Тя потрепери. — Навъртаха се наоколо като ченгета от провинциален град. Гледаха ме точно като теб… сякаш съм извършила нещо ужасно!
Истината в този упрек накара Фулър да почувства сърбеж по цялото тяло.
— Може би са си мислели нещо друго.
— Струва ми се, че не — каза Сузана. — Поне за теб съм сигурна. Изведнъж се нахвърли върху мен в магазина, а не съм те виждала никога досега. — Обля се в сълзи. — Какво изобщо става с теб!?
Фулър наведе глава към пода.
— Никога не съм имал шанс с момиче като теб, това е всичко — отвърна той. — От това боли.
Сузана го изгледа учудено.
— Та ти дори не знаеш какво е шанс!
— Шанс е последен модел открита кола, нов костюм и двайсет долара на седмица.
Сузана му обърна гръб и затвори куфара си.
— Шансът е момиче — каза тя. — Усмихваш му се, държиш се мило и се радваш, че е момиче. — Обърна се отново към него и разпери ръце. — Аз съм момиче. Момичетата са направени така. Ако мъжете се държат добре с мен и ме карат да се чувствам щастлива, понякога ги целувам. Имаш ли нещо против?
— Не — отвърна Фулър смутено. Тя бе натрила носа му в сладкия разум, който управлява вселената. Сви рамене. — По-добре да си тръгвам. Довиждане.