— Чакай! — извика Сузана. — Не можеш да постъпиш така… просто да си тръгнеш и да ме оставиш да се чувствам толкова порочна. — Тя поклати глава. — Не съм заслужила да се чувствам така.
— Какво мога да направя? — попита той безпомощно.
— Можеш да ме заведеш на разходка по главната улица така, сякаш се гордееш с мен. — Тя кимна замислено. — Можеш да ме приветстваш отново сред човешката раса. Дължиш ми го.
Ефрейтор Норман Фулър, завърнал се преди две вечери след осемнайсет месеца служба в Корея, излезе на терасата пред гнездото на Сузана, за да почака. Цялото село го гледаше.
Тя му бе наредила да я почака отвън, докато се преоблече, докато се преоблече за завръщането си при човешката раса. Освен това бе повикала хората от транспортната компания и им бе казала отново да внесат куфара й.
Фулър убиваше времето, като галеше черната котка на Сузана.
— Мац-пис-пис-пис-пис — повтаряше той. — Писи-писи-писи-писи. — Това го упояваше като милостиво лекарство.
Когато Сузана излезе от гнездото си, той продължаваше да казва това. Не можеше да престане да го казва и се наложи тя да вземе котката от ръцете му, за да може той да я погледне, да й предложи ръката си.
— Довиждане, писи-писи-писи-писи — каза Фулър.
Сузана беше боса, с варварските халки на ушите, със звънчетата на глезените. Улови Фулър за ръката и го поведе надолу по стълбата, за да започне своята горда, гъвкава, възбуждаща, звънкаща разходка покрай магазина за алкохол, застрахователната агенция, кантората за недвижими имоти, закусвалнята, поста на Американския легион и църквата, до пълния с хора смесен магазин.
— Усмихни се и бъди добър с мен — каза му Сузана. — Покажи, че не се срамуваш от мен.
— Имаш ли нещо против, ако пуша? — попита той.
— Колко мило, че ме питаш — отвърна Сузана. — Не, нямам нищо против.
Успокоявайки дясната си ръка с лявата, Ефрейтор Фулър успя да запали своята пура.