- Не, не, мила. - Клоуи смъмри Франческа, когато ухапа фотографа. - Не трябва да хапеш този мил човек. - Тя размаха към дъщеря си дългия си нокът, лакиран в абаносовочерно.
Франческа погледна непокорно майка си. Искаше да си е у дома и да си играе с новия куклен театър, а не да я снима някакъв грозен мъж, който само й казваше да не мърда. Тя забоде върха на едната си блестяща черна кожена обувка в белия екран и разтърси кестенявите си къдрици, за да ги освободи от ограничението на черната кадифена качулка. Майка й беше обещала специално пътуване до „Мадам Тюсо“, ако се държеше добре, а Франческа обичаше восъчните фигури. Дори така обаче, не беше абсолютно сигурна, че е сключила най-добрата сделка. Обичаше също и Сен Тропе.
След като утеши фотографа за наранената му ръка, Клоуи се протегна, за да пристегне косата на дъщеря си, и после дръпна ръка с неочаквано изскимтяване, защото получи същото отношение.
- Непослушно момиче! - изстена тя, вдигайки ръка към устата си, за да засмуче раната.
Очите на Франческа незабавно се напълниха със сълзи и Клоуи се вбеси на себе си, че беше реагирала толкова остро. Тя бързо придърпа дъщеря си в прегръдка.
- Няма значение - изгука й. - Клоуи не е ядосана, скъпа. Лоша мама. Ще ти купим хубава нова кукла на връщане у дома.
Франческа се притисна силно в ръцете на любящата си майка и погледна към фотографа през гъстите сенки на миглите си. После му се изплези.
Този следобед беше първият, но съвсем не и последният път, когато Клоуи усети върху себе си жилото на мъничките остри зъби на Франческа. Но дори след напускането на три бавачки тя отказваше да признае, че дъщеря й има проблем с хапането. Франческа беше просто много буйна, а Клоуи нямаше намерение да си спечели омразата й, като прави проблем от нещо толкова тривиално. Терорът на Франческа можеше да продължи необезпокояван, ако на свой ред едно друго дете не я беше ухапало след спречкване за люлката в парка. Когато Франческа откри, че това преживяване е болезнено, хапането спря. Тя не беше умишлено жестока, просто искаше да постигне своето.
Клоуи купи къща в стил „Кралица Ана“ на Ъпър Гросвенър Стрийт, недалеч от американското посолство и източния край на Хайд Парк. Висока четири етажа, но широка не повече от десетина метра, тясната постройка беше реставрирана през 30-те години на XX век от Сири Моъм, съпругата на Съмърсет Моъм и една от най-известните дизайнерки на времето си. Виещата се стълба водеше от приземния етаж към приемната и покрай портрета на Клоуи и Франческа, сниман от Сесил Бийтън. Коралови колони от изкуствен мрамор ограждаха входа към приемната, в която беше разположена стилна смесица от френски и италиански произведения на изкуството, както и няколко стола „Адам“ и колекция от венециански огледала. На горния етаж беше спалнята на Франческа, декорирана като част от замъка на Спящата красавица. Тук Франческа царуваше, като принцеса над земите си, сред дантелените завеси, окичени с розички от розова коприна, и леглото с балдахин.
От време на време даваше приеми в приказната си стая и сервираше подсладен чай в дрезденски порцелан за дъщерята на една приятелка на Клоуи.
- Аз съм принцеса Аврора - обяви тя веднъж на Клара Милингфорд, като изящно заметна кестенявите си къдрици, които заедно с безразсъдството бе наследила от Блек Джак Дей. - А ти си една от добрите жени от селото, дошла на посещение при мен.
Клара, единствената дъщеря на виконт Алсуърт, нямаше намерение да бъде някаква си жена от селото, докато високомерната Франческа Дей се преструва на благородничка. Тя остави третата си лимонова бисквита и възкликна:
- Аз искам да съм принцеса Аврора!
Предложението толкова силно удиви Франческа, че се разсмя, прозвуча като сребърно малко звънче.
- Не ставай глупава, скъпа Клара. Ти имаш големи лунички. Не че луничките ти не са симпатични, разбира се, но със сигурност не и за принцеса Аврора, която е най-известната красавица на земята. Аз ще съм принцеса Аврора, а ти може да си кралицата.
Франческа сметна, че компромисът й е израз на висша справедливост, и беше безкрайно разочарована, когато Клара, също като толкова много други момиченца, които идваха да си играят с нея, не се върна повече. Тяхното изчезване я озадачаваше. Не споделяше ли всичките си красиви играчки с тях? Не им ли позволяваше да играят в красивата й спалня?
Клоуи пренебрегваше всички признаци, че детето й започва ужасно да се разглезва. Франческа беше нейното бебче, ангел, идеалното й малко момиченце. Тя наемаше най-либералните възпитатели, купуваше най-новите кукли, най-съвременните игри, суетеше се около нея, глезеше я и й позволяваше да прави всичко, което поиска, стига да не я застрашава. Неочакваната смърт вече беше надигнала грозната си глава два пъти в живота на Клоуи и мисълта, че нещо може да се случи на скъпоценното й дете, смразяваше кръвта й. Франческа беше нейната котва, единствената емоционална привързаност, която можеше да поддържа в безцелния си живот. Понякога лежеше в леглото си, неспособна да заспи, с лепнеща от студена пот кожа, и си представяше ужасите, които можеха да сполетят малкото й момиче, прокълнато да има баща с безразсъден характер. Виждаше как Франческа скача в плувния басейн и повече не изплува, как пада от ски лифта, как къса мускул на крака си, докато танцува балет, как обезобразява лицето си при инцидент с колело. Не можеше да се отърси от ужасния страх, че нещо страшно се спотайва зад гърба й, готово да сграбчи дъщеря й. Искаше й се да постави Франческа в памук и да я заключи далеч, в красив копринен замък, където нищо никога нямаше да я нарани.