- Франческа! - възкликна Клоуи. - Какво не е наред, скъпа моя?
Онасис се мръщеше и мърмореше нещо на гръцки, което звучеше смътно заплашително на Франческа. Тя нацупи долната си устна и се опита да измисли как да замаже грешката си. Предполагаше се малкият проблем с променливото й настроение да е тайна - нещо, което не биваше да се показва пред приятелите на Клоуи при никакви обстоятелства.
- Съжалявам, мами - каза тя. - Стана, без да искам.
- Разбира се, мила - отвърна Клоуи. - Всички знаят това.
Недоволното изражение на Онасис обаче не изчезна и Франческа знаеше, че са необходими по-енергични действия. С драматичен вик на болка тя побягна през палубата към него и се вкопчи в скута му.
- Извинявай, чичо Ари - изхлипа, а очите й незабавно се напълниха със сълзи, един от най-добрите й трикове. - Стана случайно, наистина! - Сълзите закапаха от долните й клепачи и се затъркаляха по бузите, докато тя се концентрираше да не потрепне под погледа на черните слънчеви очила. - Обичам те, чичо Ари - въздъхна тя, насочвайки пълната сила на жалното си, обляно в сълзи лице нагоре в изражение, което бе усвоила от един стар филм с Шърли Темпъл. - Обичам те и бих искала да си ми татко.
Онасис се изкикоти и каза, че се надява никога да не я среща на масата за залагания.
След като освободиха Франческа, тя се върна в апартамента си, преминавайки край детската стая, където се провеждаха уроците й през деня на една яркожълта маса, разположена пред парижки стенопис, нарисуван от Лудвиг Бемелманс. Стенописът я караше да се чувства така, сякаш живее в някоя от книгите на Маделин - само че с по-хубави дрехи, разбира се. Стаята беше проектирана за двете деца на Онасис, но тъй като те не бяха на борда, беше изцяло на разположение на Франческа. Макар че беше красиво място, тя всъщност предпочиташе бара, където веднъж дневно й беше разрешено да пие джинджифилова лимонада, сервирана в чаша за шампанско заедно с хартиено чадърче и коктейлна черешка.
Всеки път когато седнеше на бара, тя пиеше бавно, за да удължи удоволствието, докато се взираше надолу през стъклената маса в осветен морски пейзаж с малки корабчета, които се движеха с магнити. Поставките за краката на барстоловете бяха изработени от полирани китови кости, които тя едва достигаше с върховете на ръчно изработените си италиански сандали, а тапицерията им беше копринено мека под бедрата й. Помнеше как един път майка й бе изпищяла радостно, защото чичо Ари й беше казал, че седят върху краекожието на китов член. Франческа също се беше разсмяла и бе казала на чичо Ари, че е глупав, защото сигурно бе имал предвид слонски хобот.
На „Кристина“ имаше девет апартамента, всеки от които с изящно украсена дневна и спалня, както и с баня от розов мрамор, която Клоуи обяви за „толкова разкошна, че е на границата на натруфена“. Всеки апартамент беше наречен на различен гръцки остров, чиято форма бе очертана в медальон от златни листа, закачен на вратата. Сър Уинстън Чърчил и жена му Клементин, чести посетители на яхтата, вече се бяха оттеглили за сън в своя апартамент „Корфу“. Франческа го подмина, после потърси очертанията на един конкретен остров, Лесбос.
Клоуи се бе разсмяла, когато ги настаниха в Лесбос, и каза на Франческа, че няколко дузини мъже определено не биха се съгласили с този избор. Когато Франческа я попита защо, майка й отвърна, че е твърде малка, за да разбере.
Франческа мразеше, когато Клоуи отговаряше така на въпросите й, затова скри синия пластмасов контейнер с мембраната против забременяване на майка си, за който Клоуи сама й бе казала, че е най-ценното й притежание, макар Франческа да не разбираше защо. Не й го върна, не и докато Джанкарло Моранди не я измъкна от уроците, когато Клоуи не ги гледаше, и не я заплаши, че ще я изхвърли през борда и ще остави акулите да изядат очите й, ако не му каже какво е направила с нея. Франческа мразеше Джанкарло Моранди и се опитваше да стои далеч от него.
Точно когато стигна до „Лесбос“, чу вратата на „Родос“ да се отваря. Погледна натам и видя Еван Вариън да върви по коридора, усмихна му се, разкривайки красивите си прави зъби, и две трапчинки украсиха бузите й.
- Здравей, принцесо - каза той с дълбокия си тембър, който използваше за двойния агент от контраразузнаването Джон Булет в наскоро пуснатия феноменално успешен шпионски филм или когато се въплъщаваше в Хамлет в „Дъ Олд Вик“. Въпреки че беше син на ирландска учителка и уелски зидар, Вариън имаше острите черти на английски аристократ и небрежната дълга фризура на оксфордски преподавател. Носеше поло в лавандулов цвят с широк цветен шал и бял ленен панталон. Но най-важното за Франческа беше, че имаше лула - великолепна кафява бащинска лула с шарено дървено гнездо. -Не е ли малко късно да си будна? - попита я той.