- Тежък ден? - попита Франческа, приближавайки се към нея.
Холи Грейс вдигна поглед от сценария, който изучаваше.
- Бях нападната от оная побъркана проститутка, която се оказа травестит психопат. Снимаха на забавен каданс към края, когато му пускам два куршума право в силиконовите импланти.
Франческа почти не я слушаше.
- Холи Грейс, вярно ли е, че Дали ще играе в „Класик“?
- Така ми каза и точно сега не съм много доволна от теб. -Тя хвърли сценария на един стол. - Дали не ми сподели подробностите, но доколкото разбрах, си го зарязала.
- Може и така да се каже - отвърна предпазливо Франческа.
По лицето на Холи Грейс се изписа неодобрение.
- Не си избрала най-подходящия момент, знаеш ли? Много ли щеше да ти коства да изчакаш да мине турнирът, преди да му играеш номера? И да искаше, не знам дали можеше да намериш по-добър начин да го провалиш.
Франческа започна да й обяснява, но после, шокирана, осъзна, че тя разбира Дали по-добре от Холи Грейс. Мисълта за това беше толкова нова, толкова шокираща, че едва успя да я приеме. Направи няколко уклончиви коментара, осъзнавайки, че и да се опита да обясни, Холи Грейс няма да я разбере. Погледна часовника си и се престори, че бърза.
Докато напускаше студиото, в ума й цареше бъркотия. Холи Грейс беше най-добрият приятел на Дали, първата му любов, сродната му душа, но двамата бяха толкова еднакви, че бяха слепи за недостатъците на другия. Всеки път когато Дали загубеше турнир, Холи Грейс му измисляше оправдания, съчувстваше му и в общи линии се отнасяше с него като с дете. Колкото и добре да го познаваше, тя не разбираше как страхът от загубата разваля играта му. А щом не разбираше това, никога не би разбрала, че същият страх му съсипва и живота.
32
От първото му провеждане през 1932 година „Юнайтед Стейтс Класик“ беше натрупал престиж и сега бе сред петте основни турнира - редом с „Мастърс“, „Бритиш Оупън“, ПГА и „Ю Ес Оупън“. Игрището, на което се провеждаше, имаше легендарна слава - място, което се споменаваше редом с „Огъста“, „Сайпрес Пойнт“ и „Мериън“. Голф играчите го наричаха „Стария завет“, и с основание. То беше едно от най-красивите в Юга, тучно, с борове и древни магнолии. От дъбовете провисваха бради от испански мъх, които служеха за фон на малките идеално подрязани храсти, а бункерите бяха пълни с искрящо бял, мек като пудра пясък. Когато денят беше тих, а слънцето - ярко, феъруеят блестеше с толкова чиста светлина, че изглеждаше божествен. Но естествената красота на игрището беше и част от коварството му. Макар да стопляше сърцето, можеше да заблуди сетивата, така че заслепеният играч да не осъзнае, преди да е станало твърде късно, че „Старият завет“ не прощава грешките.
Голф играчите го проклинаха и се кълняха, че никога повече няма да стъпят на него, но най-добрите винаги се връщаха, защото онези героични осемнайсет дупки им осигуряваха нещо, което самият живот не би могъл да им даде. Те им даваха съвършената справедливост. Добрият удар винаги се възнаграждаваше, лошият бе следван от светкавично, ужасно наказание. Тези осемнайсет дупки не даваха втори шанс, нито време за отлагане и никаква възможност за сделки. „Старият завет“ подчиняваше слабите, а силните награждаваше с вечна слава и почести. Или поне до следващия път.
Дали мразеше „Класик“. Преди да се откаже от пиенето и играта му да се подобри, невинаги се класираше за него. Последните няколко години обаче играеше достатъчно добре, за да попадне в списъка на играчите. През повечето време му се щеше да си бе останал вкъщи. „Старият завет“ беше голф игрище, което изискваше перфекционизъм, а Дали дяволски добре знаеше, че е твърде несъвършен, за да оправдае подобни очаквания. Казваше си, че „Класик“ е турнир като всеки друг, но когато игрището го победеше, сякаш съсухряше самата му душа.
С всяка клетка от тялото си мечтаеше Франческа да бе избрала друг турнир за предизвикателството си. Не че я вземаше на сериозно. В никакъв случай. Доколкото зависеше от него, тя се беше сбогувала завинаги с онова нейно избухване. И все пак някой друг седеше в кабинката на коментатора, когато Дали направи тий за първата дупка и отдели време да се ухили на хубавката блондинка, която му се усмихваше от първи ред. Заяви на телевизионните босове, че ще трябва да почакат малко повече, и им върна договора неподписан. Още не беше готов да се оттегли. Не и тази година. Не и след онова, което Франческа му беше казала.
Усещането на стика в ръката му беше хубаво и докато запращаше топката, бе твърдо и успокоително. Почувства се свободен. И по дяволите, щеше да покаже на Франческа, че изобщо не знае за какво говори. Изпълни мощен драйв и запрати топката право в небето - като ракета, изстреляна от НАСА. Публиката го аплодира. Топката ускори във въздуха по пътя си към вечността. И тогава, в последната минута, преди да започне да се спуска, се отклони съвсем леко... но достатъчно, за да пропусне феъруея и да се приземи в група магнолии.