Скийт грабна ключа за стаята и се изхили сам на себе си. Последния път, в който беше говорил с Холи Грейс по телефона, тя бе казала, че ако скоро Дали не спечели голям турнир, Скийт ще трябва да го застреля, за да го отърве от мъките му.
Годишното парти на Миранда Гуинуик, което винаги се провеждаше в последната седмица на септември, беше в разгара си и домакинята със задоволство изучаваше платата със средиземноморски червени скариди, бейби артишок и омари в тесто. Миранда, авторка на известната феминистка книга „Жената като войн“, обичаше да се забавлява добре, ако не за друго, поне за да докаже на света, че феминизмът и изтънченият живот не се изключват взаимно. Личните й схващания не й позволяваха да носи рокли или грим, но забавленията й даваха възможност да упражни нещо, което в книгата си бе нарекла „домашност“ - по-цивилизованата страна на човешката природа, както мъжка, така и женска.
Очите й се плъзнаха по отличителната група гости, които беше събрала между гравираните стени на дневната си, прясно предекорирана през август като подарък за рождения й ден от брат й. Музиканти и интелектуалци, няколко представители на аристокрацията, известни писатели и актьори, няколко шарлатани за пикантност - бяха точно видът стимулираща компания, които обичаше да събира заедно. После се намръщи, когато видя една от пословичните мухи в кацата с меда на задоволството й - тъпичката Франческа Серитела Дей, облечена импозантно и както винаги, център на мъжкото внимание.
Наблюдаваше как Франческа прелита от разговор на разговор - изглеждаше скандално красива в копринения си тюркоазен костюм. Тръскаше облака на блестящата си кестенява коса, сякаш светът беше личната й перлена стрида, макар че всички в Лондон знаеха, че е напълно разорена. Каква ли изненада е било за нея да открие дълговете на Клоуи.
Над любезния шум на партито Миранда чу щедрия смях на Франческа и се заслуша как поздравява няколко мъже със своя задъхан, обещаващ глас, безгрижно подчертавайки най-невзрачните думи по начин, който вбеси Миранда. Но едно по едно глупавите копелета се разтапяха в малки локвички в краката й. За жалост, едно от тези тъпи копелета беше нейният обичан брат Ники.
Миранда се намръщи и си взе една макадамия от купа „Лалик“, украсена с водни кончета. Никълъс беше най-важният човек в живота й, великолепно чувствителен мъж и просветлена душа. Ники я беше насърчил да напише „Жената като войн“. Той й беше помогнал да изчисти мислите си, носеше й кафе късно през нощта и най-важното, беше я закрилял от критиките на майка й, която недоумяваше защо нейната дъщеря с годишен доход от сто хиляди паунда трябва да се занимава с подобни глупости. Миранда не можеше да понесе идеята да стои бездейно, докато Франческа Дей разбива сърцето на брат й. От месеци наблюдаваше как тя прелита от мъж на мъж и се връща при Ники между отделните обожатели. И всеки път той приветстваше завръщането й - може би малко по-наранен и с не толкова голямо нетърпение - но все пак я приемаше отново.
- Когато сме заедно - беше обяснил на Миранда, - тя ме кара да се чувствам, сякаш съм най-умният, най-духовитият, най-схватливият мъж на света. - А после беше добавил сухо: - Освен ако не е в лошо настроение, тогава ме кара да се чувствам като пълно лайно.
Как го правеше? - чудеше се Миранда. Как някой, толкова интелектуално и духовно ялов, привличаше толкова много внимание? Беше сигурна, че това се дължеше най-вече на необикновената й красота. Но част от причината бе в жизнеността й, в начина, по който самият въздух около нея сякаш пращеше от живот. Евтин будоарен трик, помисли си с отвращение, защото Франческа Дей със сигурност нямаше и една оригинална мисъл в главата си. Само я вижте! Беше едновременно разорена и безработна и все пак се държеше така, сякаш нямаше никакви грижи. А може и да нямаше, помисли си Миранда неспокойно, не и с Ники Гуинуик и неговите наследствени милиони.
Макар да не го знаеше, Миранда не бе единственият умислен човек на партито тази вечер. Въпреки привидната си веселост, Франческа беше нещастна. Предишния ден тя имаше среща със Стюарт Бесет, управител на най-престижната модна агенция в Лондон, за да го помоли за работа. Макар че нямаше желание да гради кариера, в нейния социален кръг моделството беше приемлив начин за печелене на пари и тя бе решила, че това може да е поне временен отговор на смущаващите й финансови проблеми.
Но за нейно смайване, Стюарт й беше казал, че е твърде ниска.