- Извинете, господин Бодин. - Хубавичката стюардеса на „Делта“ спря до мястото на Дали. - Имате ли нещо против да ми дадете автограф за племенника? Той играе в гимназиалния отбор по голф. Казва се Матю и ви е голям почитател.
Дали огледа гърдите й с одобрителна усмивка и после насочи очи към лицето й, което не беше толкова хубаво като останалата част от нея, но все пак беше доста приятно.
- С удоволствие - отговори, като взе листа и химикалката, които тя му подаваше. - Надявам се, че играе по-добре, отколкото аз напоследък.
- Вторият пилот ми каза, че сте имали известни проблеми във Файърстоун преди няколко седмици.
- Захарче, аз създадох проблемите във Файърстоун.
Тя се разсмя кокетно, а после снижи глас, така че само той да я чува.
- Обзалагам се, че сте създавали проблеми на много места и извън голф игрището.
- Правя каквото мога. - Той й се усмихна лениво.
- Потърси ме следващия път, като си в Лос Анджелис, става ли? - Тя написа нещо на листа, който той й върна, скъса го и му го даде с усмивка.
Докато стюардесата се отдалечаваше, Дали набута хартията в джоба на джинсите си, където тя изшумоли заедно с листа на момичето от „Авис“, което му го беше пъхнало на заминаване от Лос Анджелис.
Скийт изсумтя към него от седалката до прозореца.
- Обзалагам се, че няма племенник, или ако има, той никога не е чувал за теб.
Дали отвори издание с меки корици на „Закуска за шампиони“ от Вонегът и се зачете. Мразеше да говори със Скийт в самолети. Той не обичаше да пътува, освен ако не се намираше върху четири гуми на междущатската магистрала. Редките пъти, в които се налагаше да изоставят ривиерата на Дали, за да летят през страната за някой турнир - като това пътуване от Атланта до Лос Анджелис и обратно - обикновено раздразнителният Скийт се вкисваше напълно.
Сега той погледна намръщено Дали.
- Кога най-сетне ще пристигнем? Мразя тези проклети самолети и не искам да започваш отново със законите на физиката. Ти знаеш и аз знам, че между нас и земята няма нищо освен въздух, а от въздуха не се очаква да задържа нещо толкова голямо.
Дали затвори очи и каза благо.
- Млъквай, Скийт.
- Не ми заспивай. По дяволите, Дали, сериозен съм! Знаеш колко много мразя да летя. Най-малкото, което можеш да направиш, е да останеш буден и да ми говориш.
- Уморен съм. Миналата нощ не спах достатъчно.
- Нищо чудно. Пирува до два сутринта, а после доведе онова краставо псе с теб.
Дали отвори очи и погледна косо Скийт.
- Не мисля, че на Астрид ще й хареса да я наричат краставо псе.
- Не тя! Кучето, глупако! По дяволите, Дали, можех да чуя как онзи помияр скимти през стените на мотела.
- А какво трябваше да направя? - попита Дали, като се обърна, за да срещне намръщеното изражение на Скийт. - Да го оставя да умре от глад край магистралата?
- Колко даде на служителите на рецепцията на мотела, преди да тръгнем днес?
Дали промърмори нещо, което Скийт не чу добре.
- К’во каза? - попита той войнствено.
- Казах сто! Сто сега и сто другата година, когато се върна и намеря кучето в добро състояние.
- Проклет глупак - промърмори Скийт. - Ти и твоите бездомници. Имаш псета, настанени в мотелите на трийсет щата. Дори не знам как не им губиш бройката. Кучета. Избягали деца...
- Дете. Само едно е и го качих на автобуса още същия ден.
- Ти и проклетите ти бездомници.
Дали огледа бавно Скийт от главата до петите.
- Да - каза той. - Аз и моите проклети бездомници.
Това накара Скийт да замълчи за малко, а точно от това имаше нужда Дали. Той отвори книгата си за втори път и от нея в скута му изпаднаха три сини листа. Разгъна ги, като огледа канта с лудуващи Снупита в горната част и редицата от целувки в долната, и после започна да чете.
Скъпи Дали,
Лежа край басейна на Роки Хали, а от скандалността ме дели само един миниатюрен бански. Помниш ли Сю ЛуисДжеферсън, малкото момиче, което работеше в „Деъри Куин “ на бара с шейковете и разочарова родителите си, като замина на север, вместо в Източнотексаската баптистка църква, защото искаше да е мажоретка на „Бойлмаркър “, но вместо това забременя след щатския мач в Охайо от един лайнбекър? („Пардю “ загубиха 21 на 13). Както и да е, припомних си дните преди няколко години, когато Сю Луис все още беше в Уайнет и се чувстваше като царица, а гаджето й започваше да й омръзва. Веднъж си поръчах ванилов шоколад с пръчици отгоре, а тя ми каза: „Струва ми се, че животът е като сладоледа, Холи Грейс. Или е толкова вкусен, че те побиват тръпки, или се разтапя в ръката ти и целият се омазваш“.