Едва сега Франческа забеляза другия мъж, който се беше навел през задния прозорец. Докато оглеждаше страшното му лице и злокобно присвитите очи, в главата й зазвъняха тревожни камбани.
- Или това, или е шпионка на Севера - продължи той. - Никоя южнячка няма да мълчи толкова дълго.
- Шпионка на янките ли си, скъпа? - попита господин Великолепен и невероятните му зъби проблеснаха. - Измъкваш тайните на Конфедерацията с красивите си зелени очи?
Франческа внезапно осъзна колко е уязвима - пътят беше пуст, слънцето залязваше, тези мъже бяха напълно непознати, тя беше в Америка, а не в безопасност у дома си в Англия. В Америка хората носеха заредени оръжия по пътя за черквата, а престъпниците се разхождаха свободно из улиците. Погледна нервно мъжа на задната седалка. Изглеждаше й като човек, който би измъчвал дребни животни за забавление. Какво трябваше да направи? Нямаше кой да я чуе, ако изпищи, и нямаше как да се защити.
- Мамка му, Скийт, плашиш я. Скрий си грозната глава, ако обичаш.
Главата на Скийт се прибра, а великолепният мъж със странно име, което не можеше да чуе добре, вдигна една от перфектните си вежди и я зачака да каже нещо. Тя реши да бъде смела - дори дръзка - и при никакви обстоятелства да не им дава да видят колко отчаяна е всъщност.
- Опасявам се, че съм малко объркана - каза тя, като остави куфара си. - Имам чувството, че се загубих. Ужасна неприятност, разбира се.
Скийт подаде глава от прозореца.
Господин Великолепен се ухили.
Тя продължи твърдо.
- Вероятно можете да ми кажете колко остава до следващата бензиностанция. Или къде бих могла да намеря телефон.
- Ти си от Англия, нали? - попита Скийт. - Дали, чуваш ли смешния начин, по който говори? Това е английска лейди.
Франческа буквално усещаше как господин Великолепен -възможно ли бе някой наистина да се казва Дали? - плъзна поглед по розово-белите волани на роклята й.
- Обзалагам се, че имаш страхотна история за разказване, захарче. Скачай в колата. Ще те закараме до телефон.
Тя се поколеба. Да се качи в кола с двама непознати мъже, не й се струваше най-мъдрото решение, но не можеше да измисли друго. Стоеше на пътя, с волани в прахта и куфар в краката, а от необичайната комбинация от страх и несигурност й се гадеше.
Скийт се подаде през прозореца и протегна глава, за да погледне Дали.
- Тя се страхува, че си някакъв пропаднал изнасилван, който се готви да я нападне. - После се обърна към Франческа: -Хубавичко огледай лицето на Дали, мадам, и после ми кажи смяташ ли, че на мъж с подобно лице му се налага да насилва нежелаещи жени.
Определено имаше право, но Франческа не се почувства успокоена. Мъжът, на име Дали, не беше този, от когото се страхуваше.
Дали сякаш прочете мислите й, което, предвид обстоятелствата, вероятно не беше особено трудно.
- Не се тревожи за Скийт, скъпа - каза той. - Скийт е закоравял мизогин15.
Тази дума, излязла от устата на човек, който въпреки невероятния си вид имаше акцента и маниерите на не особено грамотен, я изненада. Все още се колебаеше, когато вратата на колата се отвори и чифт прашни каубойски ботуши докоснаха земята. Мили боже... Тя преглътна шумно и погледна нагоре. Нагоре и нагоре.
Тялото му беше перфектно, също като лицето.
Носеше морскосиня тениска, която покриваше мускулите на гърдите му и очертаваше бицепсите и трицепсите му и така нататък, както и джинси, дотолкова изтъркани, че бяха почти бели освен по протритите шевове. Коремът му бе плосък, хълбоците му - тесни, беше строен и дългокрак, почти два метра и направо й спря дъха. Помисли си объркано, че сигурно всичко, което казваха за американците и таблетките с витамини, е вярно.
- Багажникът е пълен, така че ще трябва да сложа куфара ти на задната седалка при Скийт.
- Добре, където и да е.
Докато той вървеше към нея, тя му се усмихна с цялото си умение. Не можеше да се сдържи, откликването й беше автоматично, програмирано в гените на Серитела. Да не се появи във възможно най-добрия си вид пред мъж като този, въпреки че беше дръвник от затънтен край, изведнъж стана по-болезнено от пришките на краката й. В този момент би дала всичко само за да разполага с половин час пред огледалото със съдържанието на козметичната си чантичка и с бялото бельо от „Мери Макфадън“, което висеше в магазина за препродажби на „Пикадили“, точно до синьо-лилавата й пижама.
Той спря, където беше, и се загледа в нея.
За първи път, откакто напусна Лондон, Франческа почувства, че е на своя територия. Изражението на лицето му потвърждаваше факта, който тя самата знаеше отдавна - мъжете си бяха мъже навсякъде по света. Взря се нагоре с невинните си искрящи очи.