Настоящият спор, който, изглежда, беше поредният от текущата серия между Дали и ужасния му спътник, я разсея от бляновете й.
- Не разбирам защо толкова настояваш да стигнем Батън Руж тази вечер - оплакваше се Скийт. - Разполагаме с целия ден утре, за да се доберем до езерото Чарлс навреме за кръга в понеделник сутринта. Каква разлика ще има един час?
- Разликата е, че не искам да прекарвам повече време в шофиране в неделя, отколкото се налага.
- Аз ще карам. Това е само час повече и има един наистина добър мотел, където отседнахме миналата година. Нямаше ли някакво куче или нещо друго, което да провериш там?
- Откога ти пука за някое от моите кучета?
- Сладък малък мелез с черно петно над едното око, нали? Май куцаше с единия крак.
- Това беше във Виксбърг.
- Сигурен ли си?
- Разбира се. Виж, Скийт, ако искаш да прекараме нощта в Ню Орлиънс, за да можеш да идеш до „Блу Чокто“ и да се срещнеш с онази червенокоса сервитьорка, защо просто не го кажеш, вместо да се въртиш около темата, да ми говориш за кучета и куци крака като някакъв проклет лицемер?
- Не съм казвал нищо за червенокоса сервитьорка или че искам да отида в „Блу Чокто“.
- Да бе. Ама аз няма да Лойда с теб. Това място е покана за сбиване, особено в събота вечер. Жените изглеждат като борци, а мъжете са още по-зле. Последния път, когато бях там, почти си счупих ребро, а за днес достатъчно нерви изхабих.
- Казах ти да я оставиш на бензиностанцията, но ти не ме послуша. Никога не ме слушаш. Точно както миналия вторник. Казах ти, че онзи удар е сто и трийсет ярда. Бях го измерил, но ти не ме послуша и взе айрън номер осем, все едно не бях казал нищо.
- Ще престанеш ли, ако обичаш? Още тогава признах, че съм сгрешил, и на следващия ден също и оттогава всеки ден продължавам да ти го казвам, така че млъквай!
- Това е новобранска излагация, Дали, да не вярваш на своя кади за разстоянието. Понякога си мисля, че нарочно се опитваш да губиш турнирите.
- Франси? - извика я Дали през рамо. - Нямаш ли някоя очарователна история за спирали, която искаш да ми разкажеш?
- Съжалявам - отвърна тя сладко, - свършиха. Освен това се предполага да мълча, не помниш ли?
- И бездруго е късно - въздъхна Дали и отби към главния терминал. Без да изключва двигателя, излезе от колата и отиде да й отвори вратата. - Е, Франси, не мога да кажа, че не беше интересно. - След като тя слезе, той се протегна към седалката, извади куфарите й и ги постави на тротоара до нея. - Успех с годеника ти и принца, и всички онези големци, с които се движиш.
- Благодаря ти - каза тя сковано.
Дали се ухили, продължавайки да дъвче.
- Успех и с вампирите.
Тя срещна развеселения му поглед с ледено достойнство.
- Довиждане, господин Бодин.
- Довиждане, Мис Каприз.
Последната дума беше негова. Тя стоеше на тротоара пред терминала и обмисляше неоспоримия факт, че великолепният селяк бе отбелязал последната точка в игра, която тя беше създала. Един неграмотен дръвник от пущинака, вероятно копеле, беше надиграл, надхитрил и победил несравнимата Франческа Серитела Дей.
Това, което бе останало от храбростта й, сега се разбунтува и тя се взря в него е очи, които разказваха стотици сластни истории.
- Жалко е, че не се срещнахме при други обстоятелства. -Нацупената й уста се изви в съблазнителна усмивка. - Абсолютно сигурна съм, че щяхме да намерим много общи неща.
И после се надигна на пръсти, сгуши се в гърдите му и обви врата му е ръце, без да изпуска и за секунда погледа му. Наклони назад идеалното си лице и му предложи меката си уста като скъпоценен бокал. Внимателно придърпа главата му надолу и докосна е устни неговите, а после бавно ги разтвори, така че да ги предложи на Дали Бодин като дълго и незабравимо питие.
Той дори не се поколеба. Спусна се, сякаш го беше правил и преди, и позволи на опита, който беше събрал през годините, да се срещне и смеси е нейния. Целувката им беше идеална -гореща и чувствена - целувка на двама професионалисти с върховни умения, и изпрати гъделичкащо усещане чак до върховете на пръстите им. И двамата бяха твърде опитни, за да блъснат зъби или да смачкат носовете си, или друга неловкост, която останалите мъже и жени лесно допускаха. Господарката на Изкушението беше срещнала своя Господар и за Франческа преживяването се доближаваше толкова много до идеалното, колкото нищо друго преди това. Поразително идеална целувка, която ставаше още по-идеална от осъзнаването, че не се налага да мисли за неловките последствия от даденото обещание, което не възнамеряваше да изпълни.