Той я огледа, прецени внимателно бухналата тупирана изрусена коса, виолетовите сенки и пълните тежки гърди. Мъжът кимна и на Бони й се стори, че вече е забравил за Клио.
- През последните няколко години бях в Билокси - отвърна той. - Какво пиеш?
Тя му отправи котешка усмивка.
- Пристрастена съм към „Май Тай“. - След като той посочи на бармана питието й, тя кръстоса крака. - Бившият ми съпруг прекарваше доста време в Билокси. Предполагам, че не си го срещал. Гадно копеле, на име Райланд.
Мъжът поклати глава - не познаваше никой с това име - и помести ръката си така, че докосна едната й гърда. Бони реши, че ще се разберат добре, и извърна леко тялото си, за да не вижда обвинителното изражение на Клио.
Час по-късно двете се разбраха в малката женска тоалетна. Клио помърмори малко, прекарвайки гребен през гъстата си черна коса и затягайки закопчалките на най-хубавите си обеци с фалшиви рубини. Бони се извини и каза, че не знаела, че и Клио се е интересувала от мъжа.
Клио я изгледа подозрително.
- Знаеш ли, започвам да се уморявам от Тони. Всичко, което прави, е да се оплаква от жена си. Мамка му, не съм се смяла с него от седмици.
- Мъжът на бара, казва се Пийт, също не е много по смеха -призна Бони. Извади шишенце с „Табу“ от чантичката си и се напръска щедро. - Това място определено отива по дяволите.
Клио начерви устата си и после отстъпи, за да се огледа.
- Ти го каза, скъпа.
- Може би трябва да идем на север. Към Чикаго или там някъде.
- Аз мислех за Сейнт Луис. Някъде, където шибаните мъже не са женени.
Бяха обсъждали тази тема много пъти и продължаваха да я обсъждат и докато излизаха от тоалетната, като преценяваха предимствата на бума на нефт в Хюстън, климата в Лос Анджелис, парите в Ню Йорк, макар да знаеха, че никога няма да напуснат Ню Орлиънс.
Двете жени минаха покрай група мъже, скупчени на бара, очите им шареха наоколо, без да обръщат внимание една на друга, макар че продължаваха да си говорят. Докато търсеше плячката си, Бони започна да осъзнава, че нещо се беше променило. Всичко изглеждаше някак по-тихо, макар че барът бе все така пълен, а от джубокса се носеше „Руби“. Тогава забеляза, че много глави се извръщат към вратата.
Тя стисна Клио за ръката и кимна.
- Ей там.
Клио погледна в посоката, която Бони й сочеше, и рязко спря на място.
- Боооже.
Намразиха я незабавно. Тя беше всичко, което те не бяха -жена, излязла направо от модните списания, красива като модел от Ню Йорк, макар да носеше джинси. Изглеждаше скъпа, стилна и високомерна, с изражение на лицето, все едно беше усетила някаква лоша миризма и тази лоша миризма се носеше именно от тях. Мястото на такава жена не беше в „Блу Чокто“, тя бе враждебен натрапник, който ги караше да се чувстват грозни, евтини и износени. А после видяха двамата мъже, които бяха оставили преди по-малко от десет минути, да се приближават към нея.
Бони и Клио се спогледаха за момент, преди да се отправят в същата посока с присвити очи и стегнати от решителност стомаси.
Франческа сякаш не забелязваше приближаването им, докато оглеждаше враждебната обстановка в „Блу Чокто“ с несигурен поглед, концентрирала цялото си внимание върху опитите да пробие гъстия дим и притиснатите тела, за да зърне Скийт Купър. На слепоочието й пулсираше мъничък неспокоен мускул, дланите й бяха потни. Никога не се беше чувствала толкова не на място, както в този долнопробен бар.
Звукът на твърде силна музика и груб смях атакува ушите й. Почувства как я оглеждат враждебно и стисна малката си козметична чантичка по-силно, опитвайки се да не мисли, че в нея е всичко, което й беше останало. Опита се да изхвърли от ума си спомена за ужасните места, на които я беше завел шофьорът, всяко по-отблъскващо от предишното, които ни най-малко не приличаха на магазина на „Пикадили“, където служителите носеха дизайнерски дрехи и сервираха чай на клиентите си. Мислеше, че идеята да продаде дрехите си е добра, но не си беше представяла, че ще се занимава с някакви ужасни заложни къщи и ще се раздели с куфара и останалата част от гардероба си за триста и петдесет долара, които трябваше да й стигнат да си плати таксито и да успее да оцелее още няколко дни, докато се свърже с Ники. Куфар на „Луи Вюитон“, пълен с дизайнерски дрехи за триста и петдесет долара! С тази сума не можеше да прекара и две нощи в наистина добър хотел.
- Здрасти, захарче.
Франческа подскочи, когато двама размъкнати мъже се приближиха до нея. Коремът на единия беше опънал копчетата на ризата му, а другият мазен образ имаше разширени пори.
- Изглеждаш, сякаш би пийнала нещо - каза дебелият. - Аз и приятелчето ми Тони ще сме щастливи да те почерпим няколко майтая.