Дали се изправи с олюляване на крака, раздаде няколко удара и после сграбчи ръката й.
- Хайде. Да се махаме от тук, преди да решат да те изядат за закуска.
- Гримовете ми! - Тя се втурна към едни блестящо розови сенки, макар да знаеше, че е нелепо дори да се опитва да ги спаси с разкъсаната си блуза, кървавата драскотина на врата, няколкото счупени нокътя и застрашения си живот. Но връщането на сенките неочаквано се оказа най-важното нещо на света за нея и тя бе готова да се бие за тях.
Дали уви ръка около кръста й и повдигна краката й от пода.
- Дяволите да ги вземат гримовете ти!
- Не! Пусни ме! - Трябваше да си вземе сенките. Едно по едно й отнемаха всяко нещо, което притежаваше, и ако само още някое изчезнеше, ако още един предмет й се изплъзнеше, щеше да е все едно самата тя да изчезне, да се разтопи като Чеширския котарак, докато от нея не останеше нищо, дори зъбите.
- Хайде, Франси!
- Не! - Тя се бореше с Дали, както се бореше и с останалите, риташе с крака във въздуха, риташе прасците му, крещеше. - Искам ги! Трябва да си ги получа.
- Хубавичко ще си го получиш!
- Моля те, Дали, моля те!
Магическата дума не я беше проваляла преди, не го направи и сега. Като мърмореше под нос, той се наведе, все още обвил ръка около нея, и грабна сенките. Докато се изправяше, тя ги измъкна от него, после се протегна и успя да сграбчи отворения капак на куфарчето, преди той да я отнесе. Докато успее да затвори капака, загуби един овлажнител с мирис на бадеми и счупи още един нокът, но успя да предотврати изпадането на малката чантичка от телешка кожа с триста и петдесетте долара вътре. В нея бяха и скъпоценните прасковени сенки.
Скийт задържа вратата отворена и Дали я изнесе. Докато я оставяше на тротоара, тя чу сирени. Той незабавно я сграбчи отново и я повлече към колата.
- Тя не може дори да върви сама ли? - попита Скийт, хващайки ключовете, които Дали му подхвърли.
- В настроение е за кавги. - Дали погледна към проблясващите сирени, които не бяха много далеч. - Тази година вече имах достатъчно неприятности с комисар Дийн Биман и ПГ А, така че да изчезваме. - Хвърли я не особено нежно на задната седалка, скочи след нея и затръшна вратата.
Няколко минути пътуваха в мълчание. Зъбите й започнаха да тракат от постефекта, ръцете й трепереха, докато се опитваше да придържа предницата на блузата си и да подвие някои от скъсаните краища под сутиена. Не след дълго разбра, че е безнадеждно. В гърлото й заседна буца. Обви ръце около себе си, копнеейки за някакъв израз на симпатия, за някаква тревога за състоянието й, за малък знак, че някой се интересува от нея.
Дали се протегна под седалката пред себе си и издърпа неотворена бутилка скоч. След като разкъса бандерола с палец, махна капачката и отпи дълга глътка, а после я погледна замислено. Франческа се приготви за въпросите, които предстояха, и реши твърдо да отговори на всеки с възможно най-голямо достойнство. Захапа долната си устна, за да не трепери.
Дали се наведе към Скийт.
- Не видях никаква червенокоса сервитьорка. Успя ли да разпиташ за нея?
- Да. Барманът каза, че заминала за Богалуса с някакъв тип, който работел за електроцентралата.
- Лошо.
Скийт погледна в огледалото за задно виждане.
- Мъжът имал само една ръка.
- Без майтап? Барманът каза ли ти как се е случило?
- Промишлена авария. Преди няколко години работел в някакъв машиностроителен завод край Шривпорт и ръката му била отрязана от преса. Паднала и била смазана като палачинка.
- Предполагам, че това няма значение за любовния му живот с твоята сервитьорка. - Дали си пийна отново. - Жените реагират странно на подобни неща. Онази дама, която срещнахме миналата година в Сан Диего след Анди Уилямс...
- Престанете! - изплака Франческа, неспособна да се сдържа повече. - Толкова ли сте закоравели, че дори не се сещате да ме попитате добре ли съм? Това там беше кръчмарски бой! Не осъзнавате ли, че можеха да ме убият?
- Едва ли - каза Дали. - Най-вероятно някой щеше да го предотврати.
Тя замахна и го удари по ръката с всичка сила.
- Ох! - Той потърка удареното място.
- Тя да не би да те удари? - попита възмутено Скийт.
- Аха.
- А ти ще я удариш ли?
- Обмислям го.
- Аз щях, ако бях на твое място.
- Знам, че щеше. - Дали я погледна и очите му потъмняха. -Аз също щях, ако смятах, че ще остане в живота ми по-дълго от две минути и половина.
Тя го зяпна, щеше й се да беше сдържала импулсивния си удар, не можеше да повярва какво е чула току-що.
- Какво точно имаш предвид?
Скийт даде газ покрай една жълта улична лампа.
- Колко далеч е летището?