Франческа видя ограда от ковано желязо, порта, подводни светлини...
- Не! - Нададе смразяващ кръвта писък, когато Дали я запрати в най-дълбоката част на басейна на мотела.
10
Скийт се приближи до Дали, двамата застанаха на края на басейна и я загледаха. Най-накрая Скийт проговори:
- Тя не изплува бързо - отбеляза той.
Дали пъхна един палец в джоба на джинсите си.
- Изглежда, не може да плува. Трябваше да се сетя.
Скийт се обърна към него.
- Чу ли странния начин, по който казва „копеле“? Като „ко-па-ле“. Не мога да го кажа като нея. Наистина е странно.
- Аха. Смешният й акцент със сигурност успява да скапе и най-хубавите американски ругатни.
Пляскането в басейна постепенно започна да утихва.
- Ще скочиш ли да я спасиш по някое време през следващия век? - попита Скийт.
- Май ще е по-добре да го направя. Освен ако ти не мислиш да го сториш.
- Не, по дяволите. Връщам се в леглото.
Скийт се извърна и тръгна към портата, а Дали седна на ръба на един шезлонг, за да събуе ботушите си. Той я погледа за кратко, за да види колко сили й бяха останали, и когато прецени, че моментът е настъпил, отиде до ръба и скочи.
Франческа тъкмо беше разбрала колко много не иска да умира. Въпреки филма, бедността, загубата на всичките й вещи, беше твърде млада. Целият живот беше пред нея. Но докато ужасната тежест на водата я притискаше към дъното, тя разбираше, че се случва именно това. Дробовете й горяха, крайниците й вече не отговаряха на командите й. Умираше, а още дори не беше живяла.
Неочаквано нещо я обви през гърдите и започна да я тегли нагоре. Държеше я здраво, не я пускаше, дърпаше я към повърхността, спасяваше я! Главата й проби водата и дробовете й си поеха въздух. Тя го вдиша, кашляше и се давеше, стискаше ръцете, които я държаха, от страх, че може да я пуснат, хлипаше и плачеше от радост, че още е жива.
Без да осъзнава как точно се е случило, тя установи, че е била издърпана на твърда земя, а последните парчета от бежовата й копринена блуза плуват във водата. Но дори когато почувства твърдата бетонна повърхност под себе си, не пусна Дали.
Когато най-накрая успя да проговори, думите й заизлизаха на кратки задавени серии.
- Никога няма да ти простя... Мразя те... - Прилепи се до тялото му, притисна се до голите му гърди, обви ръце около раменете му, стисна го по-силно, отколкото бе стискала нещо в живота си. - Мразя те - задави се. - Не ме оставяй.
- Франси, ти май доста откачи, а?
Но тя не можеше да отговори. Всичко, което можеше да прави, е да се държи за живота си. Остана вкопчена в него, докато я водеше обратно в стаята, държеше го, докато той говореше с мениджъра на хотела, който ги чакаше, държеше го, докато вдигаше куфарчето й от чакъла, бъркаше в него и я водеше в друга стая.
Дали се наведе, за да я остави в леглото.
- Можеш да поспиш тук...
- Не! - Познатата паника се завърна.
Той се опита да махне ръцете й от врата си.
- О, хайде, Франси, почти два сутринта е и искам да поспя малко, преди да се наложи да ставам.
- Не, Дали! - Тя вече плачеше, взираше се право в сините му очи и ридаеше сърцераздирателно. - Не ме оставяй. Знам, че ще си тръгнеш, ако те пусна. Утре ще се събудя и ще си тръгнал, и няма да знам какво да правя.
- Няма да си тръгна, преди да поговорим - каза накрая той, като отскубна ръцете й.
- Обещаваш ли?
Той събу напълно мокрите й сандали „Ботега Венета“, които по чудо бяха останали на краката й и ги пусна на пода заедно с мръсната тениска, която беше донесъл със себе си.
- Да, обещавам.
Макар че й даде дума, звучеше неохотно и Франческа издаде тих нечленоразделен звук на протест, докато той отиваше към вратата. И тя самата обещаваше всякакви неща, а после ги забравяше. Откъде можеше да знае, че той не прави същото?
- Дали?
Но той вече беше излязъл.
Някак успя да намери сили да съблече мокрите джинси и бельо, остави ги да паднат на купчинка край леглото и се пъхна под завивките. Отпусна мократа си глава на възглавницата, затвори очи и незабавно потъна в дълбок сън, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако Дали я беше оставил на дъното на басейна.
Сънят й беше дълбок, но се събуди само четири часа по-късно, когато първите слънчеви лъчи се процедиха между плътните завеси в стаята. Отхвърли завивките и скочи нестабилно от леглото, препъвайки се гола към прозореца. Всеки мускул по тялото й я болеше. Едва след като дръпна завесата и погледна навън към мрачния, влажен ден, стомахът й се успокои. Ривиерата беше все още там.
Сърцето й възстанови нормалния си ритъм и тя бавно се отправи към огледалото, правейки инстинктивно това, което бе правила всяка сутрин от живота си, откакто се помнеше. Поздравяваше образа си, за да се увери, че светът не се е променил през нощта, че все още обикаля по установения си модел около слънцето на собствената й красота.