И нададе приглушен вик на отчаяние.
Ако беше спала повече, може би щеше да понесе шока по-добре, но в това състояние едва разпозна какво вижда. Красивата й коса висеше оплетена около лицето, дълга драскотина опетняваше грациозната извивка на шията й, върху плътта й се бяха появили синини, а долната й устна, идеалната й долна устна беше подпухнала като поничка.
Обзета от паника, Франческа се втурна към куфарчето и прегледа останалите си вещи: пътническа опаковка на душ-гел „Рене Гаро“, паста за зъби (никакви следи от четка), три червила, прасковените сенки и безполезният диспенсър за противозачатъчни, който прислужницата на Сиси беше опаковала. Чантичката й съдържаше два цвята руж, портмонето й от гущерова кожа и флакон „Фем“. Това заедно с избелялата тениска, която Дали й беше хвърлил предната нощ, и малката купчинка прогизнали дрехи на пода, бяха всичките й вещи... всичко, което имаше на света.
Мащабът на загубите й беше твърде опустошителен, за да го осмисли, така че тя избяга под душа, където направи каквото можа с мотелския шампоан. После използва оскъдната козметика, която имаше, за да се опита да възстанови личността си. След като намъкна неприятно влажните джинси и се измъчи с мокрите сандали, тя си пръсна „Фем“ под мишниците и накрая облече тениската на Дали. Погледна към думата, изписана с бяло на лявата й гърда, и се зачуди какво ли значи „Аджи“. Още една мистерия, поредното непознато нещо, което я караше да се чувства като натрапник в непозната земя. Защо никога не се бе чувствала така в Ню Йорк? Без да затваря очи, можеше да се види как върви по Пето Авеню, вечеря в „Ла Каравел“, прекосява фоайето на „Пиер“ и колкото повече мислеше за света, който бе оставила зад себе си, толкова по-откъсната се чувстваше от този, в който се бе озовала. На вратата се почука и тя бързо среса косата си с пръсти, без да рискува да погледне в огледалото.
Дали се беше облегнал на рамката на вратата, облечен в небесносиньо яке и избелели джинси с оръфана дупка на едното коляно. Косата му бе влажна и накъдрена по краищата. Мръсноруса, не истински руса, помисли си тя презрително. Трябваше му и една хубава фризура. Също и нов гардероб. Раменете му изпъваха шевовете на якето, джинсите му биха опозорили и просяк от Калкута.
Но всичко това нямаше значение. Без значение колко ясно виждаше недостатъците му, без значение колко силно желание да го сведе до нещо обикновено, той все така си оставаше най-непоносимо великолепният мъж, когото бе виждала.
Дали опря едната си ръка на рамката на вратата и я погледна.
- Франси, от вчера се опитвам по всички възможни начини да ти дам да разбереш, че не желая да чувам историята ти, но тъй като ти си дяволски решена да ми я разкажеш и тъй като вече доста отчаяно искам да се отърва от теб, нека го направим сега. - С тези думи той влезе в стаята й, тръшна се в един стол и вдигна краката си на бюрото. - Дължиш ми някъде към двеста долара.
- Двеста...
- Снощи направо съсипа стаята. - Той се облегна назад, докато на земята останаха само задните два крака на стола. -Телевизор, две лампи, няколко кратера в стената е размер пет на четири сантиметра. Щетите възлизат на петстотин и шейсет долара, и то само защото обещах на мениджъра, че следващия път когато мина от тук, ще изиграя с него осемнайсет дупки. В портмонето ти имаше само триста, които не бяха достатъчни, за да покрият всичко.
- Портмонето ми? - Тя отвори куфарчето си. - Бъркал си в портмонето ми?! Как можа да направиш подобно нещо? Това е моя собственост. Нямаш никакво... - Докато успее да измъкне портмонето си, дланите й се овлажниха колкото и джинсите. Отвори го и се взря вътре. Когато най-накрая беше в състояние да говори, гласът й представляваше шепот: - Празно е. Взел си всичките ми пари.
- Сметки от този сорт трябва да се уреждат много бързо, освен ако не искаш да привлечеш вниманието на местната полиция.
Тя се отпусна в единия край на леглото, усещането за загуба беше толкова отчайващо, че тялото й сякаш изтръпна. Беше ударила дъното. Точно в този момент. Точно сега. Всичко бе изчезнало - козметиката, дрехите, последните й пари. Нищо не й беше останало. Катастрофата, която набираше скорост като експресен влак, откакто Клоуи почина, най-накрая я настигна.
Дали потропваше с една химикалка по бюрото.
- Франси, нямаше как да не забележа, че в портмонето ти липсваха кредитни карти... както и самолетен билет. Сега искам много бързо да ми кажеш, че имаш билет за Лондон, пъхнат някъде в „господин Хуитон“ и че „господин Хуитон“ е заключен в някое от двайсет и пет центовите багажни шкафчета на летището.