Направи му още един сандвич, който той унищожи също толкова бързо, колкото и първия. Наоми седеше на стола до него и почувства нелогичен пристъп на гордост. Брат й беше най-добрият от всички студентски водачи, въпреки чувството за комизъм на Аби Хофман, дисциплината на Том Хейдън и огнения език на Стокли Кармайкъл. Но сега Джери беше динозавър, радикал от шейсетте, който нямаше думата в тази епоха на егото. Атакуваше ядрени силози с чук и крещеше: „Власт на народа“, на хора, чиито уши бяха запушени от слушалките на уокмените.
- Колко плащаш за това местенце? - попита я той, докато смачкваше салфетката си и ставаше да отиде до хладилника.
- Не ти влиза в работата. - Тя категорично отказваше да слуша лекцията му за броя на умиращите от глад деца, които може да нахрани с парите от наема.
Той извади кутия с мляко и си взе чаша от сушилника.
- Как е мама? - Въпросът му звучеше небрежно, но тя не се заблуди.
- Артритът я притеснява, но иначе е добре. - Джери изплакна чашата и я постави на горния рафт на съдомиялната. Открай време беше по-подреден от нея. - Татко също е добре - продължи тя, неочаквано неспособна да понесе мисълта да го кара да я пита. - Знаеш, че се пенсионира миналото лято.
- Да, знам. Те питат ли изобщо...
Наоми не можа да се сдържи. Стана от стола, отиде до брат си и положи бузата си на рамото му.
- Знам, че мислят за теб, Джер - каза тихо. - Просто... просто за тях е трудно.
- А би трябвало да се гордеят с мен - рече той горчиво.
- Приятелите им те коментират - отвърна тя, макар да знаеше колко неубедително е това извинение.
Джери я прегърна за кратко, неловко, а после бързо се отдръпна и отиде в хола. Откри го, застанал до прозореца, дръпнал завесата с едната ръка и с цигара в другата.
- Кажи ми защо си тук, Джери. Какво искаш?
За момент той продължи да се взира в силуета на Манхатън. После бутна цигарата в ъгъла на устата си, притисна длани една към друга в молитвена поза и направи лек поклон.
- Търся убежище, сестро. Просто убежище.
Дали спечели турнира на Лейк Чарлс.
- Разбира се, че ще спечелиш проклетото нещо -изръмжа Скийт, докато зримата вървяха към мотелската стая в неделя вечерта със сребърен трофей и чек за десет хиляди долара. - Не ставаше въпрос за тенджера с боб, така че естествено беше да играеш по най-добрия начин от поне два месеца насам. Защо не направи същото и на „Файърстоун“ или на някое друго място с камера, насочена към теб, можеш ли да ми кажеш?
Франческа изрита сандалите си и седна в единия край на леглото. Беше уморена до мозъка на костите си. Бе извървяла всичките осемнайсет дупки на голф игрището, за да поздрави Дали, както и да обезкуражи всякакви нефтени секретарки, които можеше да се приближат твърде много. Сега, когато тя го обичаше, за Дали всичко щеше да се промени. Така беше решила. Той щеше да започне да играе за нея, точно както беше играл днес, да печели турнири, да печели пари, за да ги издържа. Бяха любовници по-малко от ден и тя осъзнаваше, че идеята Дали да я издържа е малко преждевременна, но не можеше да се сдържи да не мисли за това.
Дали започна да издърпва задния край на голф тениската си от светлосивия панталон.
- Уморен съм, Скийт, и китките ме болят. Ще имаш ли нещо против да оставим разговора за по-късно?
- Ти винаги казваш така. Но нищо не остава за по-късно, защото никога не говориш за това. Продължаваш...
- Престани! - Франческа скочи от леглото и закръжи около Скийт. - Остави го на мира, чуваш ли? Не виждаш ли колко е уморен? Държиш се така, сякаш е загубил проклетия турнир, а той го спечели. Беше великолепен.
- Великолепен, как ли пък не - провлачи Скийт. - Това момче не игра и с три четвърти от способностите си и знае това по-добре от всеки друг. Какво ще кажеш да си гледаш грима, госпожице Фран-чес-ка, и да оставиш на мен да се грижа за Дали? - Той излезе и затръшна вратата.
Франческа се обърна към Дали.
- Защо не го уволниш? Той е непоносим, Дали. Прави всичко толкова трудно за теб.
Той въздъхна и съблече тениската си през главата.
- Зарежи това, Франси.
- Този мъж е нает от теб и въпреки това се държи така, сякаш ти работиш за него. Трябва да сложиш край на това. -Тя го наблюдаваше как отиде до кафявия хартиен плик, който беше донесъл в стаята, и как извади от него пакет от шест бири. Пиеше твърде много, осъзна тя, макар че не му личеше. Беше го виждала и да гълта някакви хапчета, но се съмняваше да са витамини. Щом се появеше подходящ случай, щеше да го убеди да спре и с двете.