- И светът ще се превърне в едно по-добро място - отвърна Дали.
Франческа го изгледа сърдито. Той се наведе още повече над седалката и помаха към котката. Животното изви гръб, изсъска и заби зъбите си в глезена на Франческа. Тя извика от болка и изкрещя на Дали.
- Виж какво направи! - Издърпа ранения си крак в скута и огледа глезена, а после се скара на котката: - Ти, неблагодарно животно! Надявам се, че ще те хвърли под някой автобус!
Намръщената гримаса на Дали се превърна в усмивка. След миг размисъл той затвори вратата на ривиерата и погледна към Скийт.
- Може би все пак трябва да позволим на Франси да задържи котката. Срамота ще е да разделим една такава двойка.
За хората, които харесваха малките градчета, Уайнет, Тексас, беше хубаво място за живеене. Сан Антонио и ярките му светлини бяха на по-малко от два часа на югоизток, ако човекът зад волана не обръщаше твърде много внимание на ограничението на скоростта, което бюрократите във Вашингтон бяха измислили, за да възпрепятстват свободното придвижване на свободните граждани на Тексас. От двете страни по улиците на Уайнет растяха дървета рустифина и даряваха сянка, а в парка имаше мраморен фонтан с четири чучура. Жителите бяха твърдоглави фермери, честни колкото всеки тексасец. В общи линии, след като човек се установеше в Уайнет, си оставаше там.
Преди госпожица Сибил Чандлър да я поеме, къщата на Чери Стрийт беше просто поредният викториански кошмар. През първата си година тук тя беше боядисала сивите претруфени капаци във великденски нюанси на розово и лавандула и бе окачила на предната веранда папрати във висящи саксии, чието макраме бе изработила сама. Все още недоволна, бе начупила тънките си учителски устни и бе нарисувала с помощта на шаблон редица от бледооранжеви скачащи зайци около рамките на предните прозорци. Когато свърши, подписа работата си с малки, стегнати букви близо до пощенската кутия на вратата. Този ефект я удовлетвори толкова много, че добави и кратка биография на вратата, близо до кутията:
Работа на госпожица Сибил Чандлър
Пенсионирана гимназиална учителка
Председател на Обществената библиотека „Приятели на Уайнет “
Страстен почитател на У. Б. Йейтс
Ъ. Хемингуей и други
Бунтар
И после, понеже помисли, че звучи твърде много като надгробен надпис, се задоволи само с първия ред и покри останалото с още един заек.
И все пак последната дума, която беше написала на вратата, не й излизаше от ума и дори сега я изпълваше с удоволствие. „Бунтар“. Как приятно звучеше и колко великолепно щеше да е тази дума да бъде изписана на надгробната й плоча. Просто името й, датите на раждането и смъртта (последната - далеч в бъдещето, надяваше се тя) и думата „бунтар“.
Докато размишляваше за големите литературни бунтари от миналото, тя знаеше, че не е много вероятно подобна вдъхваща страхопочитание дума да се отнесе към нея. Все пак беше започнала своя бунт само преди дванайсет години, когато на петдесет и една годишна възраст изостави преподавателския пост, който заемаше от трийсет и две години в престижно девическо училище в Бостън, опакова багажа си и се премести в Тексас. Приятелите й се побутваха и цъкаха с език, смятаха, че си е изгубила ума, без да се споменава значителната част от пенсията й. Но госпожица Сибил не послуша нито един, тъй като сковаващата предсказуемост на живота й просто я убиваше.
Смени дрехите си в тоалетната на самолета, летящ от Бостън до Сан Антонио - съблече тежкия вълнен костюм от тънкото си сухо тяло и се освободи от мрежата, която ограничаваше прошарената й коса. Нагласена в първия си чифт сини джинси и памучна туника, тя се върна на мястото си и прекара останалата част от полета да се наслаждава на червените си кожени ботуши до средата на прасеца и да чете Бети Фридан.
Госпожица Сибил беше избрала Уайнет, като затвори очи и забоде показалец в картата на Тексас. Училищното настоятелство я бе избрало, без да я вижда, по нейната биография, доволно, че толкова високо ценен учител кандидатства за работа в малката им гимназия. И все пак, когато тя се появи на първата им среща, облечена в свободно падаща хавайска рокля на цветя, осемсантиметрови сребърни обеци и червените кожени ботуши, директорът реши да я уволни толкова бързо, колкото я беше наел. Но тя го успокои, като го прониза с малките си прями очи и му каза, че няма да допусне никакви кръшкачи в час. След седмица започна да преподава, а три седмици по-късно разкъса настоятелството заради това, че бяха изключили „Спасителят в ръжта“ от списъка за четене.