Сара Шепард
Мис Порочна
(книга 5 от поредицата "Малки сладки лъжкини")
„И за порочните има място под слънцето“
Любознателните умове искат да разберат…
Няма ли да е страхотно да знаете точно какво се върти в главите на останалите? Ако съзнанията на всички са като онези готини чанти без вътрешни прегради на Марк Джейкъбс и мислите им се виждат ясно като ключовете за колата или като гилзата на блясъка за устни „Хард кенди“? Ще знаете какво наистина си мисли режисьорката за вашето представяне на прослушването за „Южен Пасифик“, когато казва: „Добре се справи“. Или че симпатичният ви партньор на смесени двойки си мисли, че задничето ви изглежда страхотно под късата тенис поличка „Лакосте“. И най-вече няма да се чудите дали най-добрата ви приятелка е бясна заради това, че на новогодишния купон я зарязахте заради онзи готин абитуриент с къдравата усмивка. Просто ще надникнете в главата й и ще разберете.
За нещастие главите на всички са заключени по-здраво и от Пентагона. Понякога хората изпускат някои улики за това, което става вътре — като например гримасата на режисьорката, когато пропуснете високото ла диез, или това, че най-добрата ви приятелка тотално игнорира есемесите ви на първи януари. Но най-често издайническите следи отминават незабелязани. Всъщност преди четири години едно роузуудско момче подсказа по очеваден начин, че в злобната му малка главица се заформя нещо ужасно. Но хората въобще не се впечатлиха.
Може би ако някой му беше обърнал внимание, едно красиво момиче все още щеше да е живо.
Рампата за велосипеди пред „Роузууд дей“ беше пълна с разноцветни колела с двайсет и една скорости от луксозния модел на „Трек“, които бащата на Ноъл Кан беше взел директно от агента на Ланс Армстронг, и един бонбонено розов скутер „Рейзър“, излъскан до блясък. Секунди, след като звънна последният звънец и шестокласниците започнаха да се стичат към стола, едно момиче с накъдрена коса прескочи тромаво рампата, потупа нежно скутера и се зае с яркожълтата ключалка „Криптонит“, увита около дръжките му.
Някаква обява, която беше залепена на каменната стена, привлече погледа й.
— Момичета — викна тя на приятелките си, които стояха до чешмата в двора. — Елате тук.
— Какво има, Мона? — Фай Темпълтън се опитваше да размотае нишките на новото си йо-йо с формата на пеперуда.
Мона Вандерваал посочи към листчето хартия.
— Погледнете!
Чейси Бледсоу побутна нагоре лилавите си очила „Кет ай“.
— Леле!
Джена Кавана загриза лакирания си в розово нокът.
— Това е голяма работа — каза тя с нежното си тънко гласче.
Повей на вятъра подметна няколко листа от грижливо събраната купчинка. Беше средата на септември, няколко седмици след началото на учебната година и есента беше официално настъпила. Всяка година туристи от цялото източно крайбрежие пристигаха в Роузууд, Пенсилвания, за да се насладят на поразителните червени, оранжеви, жълти и пурпурни есенни корони на дърветата. Сякаш нещо във въздуха добавяше допълнително великолепие към тукашните листа. Същото това нещо добавяше допълнително великолепие и към всичко останало в Роузууд. Златистите ритрийвъри е блестяща козина, които подскачаха по добре поддържаните алеи за кучета в града. Розовобузите бебенца, грижливо настанени в детските колички „Бърбъри“. И голите до кръста, блестящи тела на футболистите, които тичаха нагоре-надолу по игрището на „Роузууд дей“, най-уважаваното частно училище в града.
Ариа Монтгомъри наблюдаваше Мона и останалите от любимото си място на ниската каменна ограда около училището, сложила отворения скицник „Молескин“ в скута си. Последния час имаше рисуване и учителката й, госпожа Крос, я беше пуснала да обикаля района около „Роузууд дей“ и да нарисува каквото си хареса. Според госпожа Крос причината за това бяха отличните умения на момичето в рисуването, но Ариа подозираше, че просто кара учителката си да се чувства неудобно. Защото тя беше единственото момиче в класа, което не бъбреше с приятелките си в Деня на изкуството и не флиртуваше с момчетата, когато рисуваха пастелни пейзажи. И на Ариа й се искаше да има приятели, но това не означаваше, че госпожа Крос трябва да я гони от стаята.
Скот Чин, друг шестокласник, беше следващият, който видя обявата.
— Супер. — Той се обърна към приятелката си Хана Мерин, която си играеше с чисто новата си сребърна гривна, подарена от баща й като един вид извинение, че „двамата с мама пак се караме“. — Хан, погледни! — Той я смушка в ребрата.