Майк погледна бутилката „Хайнекен“ пред Ила.
— Сигурна ли си, че не мога да си пийна една глътка?
— Да — отвърна майка им. — За трети път.
Майк се намръщи.
— И друг път съм пил, да знаеш.
— Не и в тази къща — стрелна го с поглед Ила.
— Откъде тая невероятна жажда за бира? — попита сериозно Ариа. — Да не би Майки да се притеснява от първата си среща?
— Не е среща. — Майк нахлупи сноубордистката си шапка ниско над очите. — Тя ми е просто приятелка.
Ариа се усмихна с разбиране. Колкото и невероятно да беше, едно момиче си беше паднало по Майк. Казваше се Савана и беше второкурсничка в държавната гимназия. Бяха се запознали в една група във Фейсбук по — изненадка! — лакрос. Изглежда Савана беше също толкова вманиачена по играта, колкото и Майк.
— Майки отива на среща в мола — пропя Ариа. — Значи пак ще похапваш, а? Къде ще я заведеш на обяд? В пилешкия ресторант на господин Уонг?
— Млъквай — сопна й се Майк. — Отиваме да похапнем тортичка в „Рив Гош“. И, за Бога, това не е среща. Та тя учи в държавната гимназия! — Той произнесе „държавната гимназия“ така, както други биха произнесли „отходна дупка“. — Ходя на срещи само с богати мацки.
Ариа присви очи.
— Отвратителен си.
— Мери си приказките, почитателко на Шекспир — подсмихна се Майк.
Ариа пребледня. Шекспир беше прякорът, който Майк беше лепнал на Езра Фиц, бившето почти-гадже на Ариа и бивш неин преподавател по английска литература. Медиите тактично бяха запазили всичките им тайни, но Ариа подозираше, че Майк е научил за Езра от Ноъл Кан, негов съотборник по лакрос и най-големият клюкар в „Роузууд дей“. Тя беше накарала брат си да се закълне, че няма да го споменава пред Ила, но той не можеше да се сдържи да не й го подмята непрекъснато.
Ила си отряза филийка хляб.
— Може би и аз ще изляза на среща скоро — внезапно изтърси тя.
Ариа остави вилицата си на масата. Сигурно нямаше да е толкова изненадана, ако Ила й беше казала, че се връща в Рейкявик, Исландия, където семейството им беше прекарало последните три години.
— Какво? Кога?
Ила се заигра с тюркоазната си огърлица.
— Във вторник.
— С кого?
Ила наведе глава, разкривайки посивелите корени на косата си.
— С един човек, с когото се запознах в Match.com1. Изглежда ми приятен… но кой знае. Всъщност не знам много за него. Разговаряме предимно за музика. И двамата харесваме „Ролинг Стоунс“.
Ариа сви рамене. Когато ставаше въпрос за рока от седемдесетте, тя си падаше повече по „Велвет Ъндърграунд“ — Мик Джагър беше по-кльощав и от нея, а Кийт Ричардс беше, честно казано, ужасяващ.
— А с какво се занимава?
Ила се усмихна смутено.
— Всъщност нямам представа. Знам само, че се казва Волфганг.
— Волфганг? — Ариа едва не изплю залъчето хляб. — Като Волфганг Амадеус Моцарт?
Лицето на Ила ставаше все по-червено.
— Може би няма да отида.
— Не, не, върви! — извика Ариа. — Според мен е страхотно! — Тя наистина се радваше за Ила. Защо пък само баща й да се забавлява?
— Аз пък мисля, че е гадно — изпиука Майк. — На хората над четирийсет трябва да им се забрани да ходят на срещи.
Ариа не му обърна никакво внимание.
— Какво смяташ да облечеш?
Ила сведе поглед към любимата си туника в патладжанов цвят. Тя имаше цветна бродерия около врата, която напомняше на бъркани яйца.