Петнайсет минути по-късно Ариа стигна до галерията. Картините бяха изложени в стар величествен чифлик в гората. Тя паркира субаруто на Ила на чакълестия път, излезе навън и чу шумолене. Небето над главата й беше толкова черно.
От гората се разнесе странен крясък. А след това… ново шумолене. Ариа отстъпи назад.
— Ехо? — извика тихо тя.
Две любопитни очи се взираха в нея през процепите на разнебитената ограда. За миг сърцето й спря. Но след малко тя осъзна, че очите са обградени от бяла козина. Беше просто някаква си лама. Няколко други изтрополяха покрай оградата, примигвайки с невероятно дългите си мигли. Ариа се усмихна и въздъхна с облекчение — фермата сигурно разполагаше с цяло стадо. След като в продължение на месеци тя бе живяла в ужас от това, че някой я следи, сега й беше много трудно да се отърси от параноичното усещане, че е наблюдавана.
Вътрешността на чифлика миришеше на прясно опечен хляб и тихо звучеше песен на Били Холидей. Край нея мина сервитьорка, която разнасяше голяма табла с коктейли „Белини“. Ариа нетърпеливо грабна една чаша. След като я пресуши, тя огледа залата. По стените имаше поне петдесет картини с малки плочки, на които беше гравирано заглавието, името на художника и цената. Тъмнокоси слаби жени с асиметрични прически се тълпяха на групи покрай аперитивите. Един мъж с очила с тъмни рамки говореше нетърпеливо на закръглена жена с лилава коса на кок. Някакъв опулен мъж с разрошена сива коса отпи глътка бърбън от чашата си и прошепна нещо на жена си, която приличаше на Сиена Милър.
Сърцето на Ариа подскочи. Това не бяха обичайните местни колекционери, които посещаваха изложбите в Роузууд — хора като родителите на Спенсър, облечени в бизнес костюми и носещи хилядадоларови чанти на „Шанел“. Ариа беше убедена, че това са автентични хора на изкуството, дошли може би дори от Ню Йорк.
Изложбата включваше творби на трима художници, но повечето от гостите се бяха събрали около абстрактните картини на някой си Ксавие Рийвс. Ариа се приближи до едно от малкото му произведения, край което не се тълпяха хора, и зае най-добрата си поза на критик — хванала брадичка с едната си ръка и намръщена, сякаш потънала в размисъл. Картината представляваше голям пурпурен кръг с малък, по-тъмнолилав кръг в средата.
Интересно, помисли си Ариа. Но честно казано… приличаше й на гигантско зърно на гърда.
— Как намирате щрихите? — промърмори някой зад гърба й.
Тя се обърна и погледна в меките кафяви очи на висок мъж с рипсен черен пуловер и тъмносини дънки. Тялото й се разтърси от възбуда и пръстите на крака й изтръпнаха в меките сатенени обувчици. Със своите изсечени скули и късо подстригана коса с щръкнал бретон, той й напомняше за Сондре, един готин музикант, с когото се беше запознала в Норвегия. Двамата със Сондре прекарваха часове в една рибарска кръчма в Берген, пиеха домашно уиски и си измисляха истории за гигантската препарирана риба, която висеше на дървената стена.
Ариа отново се обърна към картината.
— Щрихите са много… енергични.
— Така е — съгласи се мъжът. — И емоционални.
— Определено. — Ариа беше развълнувана от това, че обсъжда картина като истински критик, особено с някой, който е толкова симпатичен. Освен това й беше приятно да бъде далеч от роузуудските среди и да не слуша непрекъснато за предстоящия процес на Иън. Тя се зачуди какво още да каже. — Кара ме да си мисля за…
Мъжът се наведе към нея и се подсмихна:
— За сукане, може би?
Ариа изненадано се ококори. Значи тя не беше единствената, която бе забелязала приликата.
— Наистина прилича, нали? — изкикоти се тя. — Но мисля, че от нас се очаква да го приемаме насериозно. Картината се нарича „Невъзможността на междинното пространство“. Ксавие Рийвс сигурно е имал предвид самотата. Или пролетарската борба.
— Глупости. — Мъжът се беше приближил до нея и тя усещаше дъха му с мирис на канелена дъвка и „Белини“. — Тогава онова отсреща, което се нарича „Умело движещото се време“, не е пенис, така ли?
Една възрастна жена с очила с цветни рамки погледна изненадано към тях. Ариа покри устата си с ръка, за да не се разсмее, забелязвайки бенката с форма на полумесец над лявото ухо на новия й познат. Само да не беше облякла сплъстения си зелен пуловер, с който бе изкарала цялата зимна ваканция. Поне да беше изпрала окапаното със сос деколте.