Той довърши остатъка от питието си.
— Та как ти е името?
— Ариа. — Тя срамежливо задъвка пръчицата за разбъркване на коктейли, която получи заедно с „белинито“.
— Приятно ми е да се запознаем, Ариа. — До тях се приближи групичка хора, която принуди новия приятел на Ариа да се приближи още повече към нея. Когато ръката му се удари леко в кръста й, тя усети как бузите й пламват. Случайно ли я беше докоснал… или нарочно?
Той грабна още две питиета и й подаде едното.
— Тук ли работиш или си още ученичка?
Ариа отвори уста, разколебана. Запита се каква ли е възрастта му. Изглеждаше достатъчно млад, за да е студент, и тя можеше да си го представи как живее в една от онези елегантно занемарени викториански къщи край колежа „Холис“. Но тя си беше помислила същото и за Езра.
Преди Ариа да успее да каже нещо, една жена с пепитен костюм се промуши между тях. С щръкналата си черна коса тя ужасяващо наподобяваше Крюела ДеВил от „Сто и един далматинци“.
— Нали нямате нищо против да ви го отнема? — Крюела го хвана под ръка. Той леко я потупа по рамото. — Ксавие е много търсен, знаете.
Ксавие? Стомахът на Ариа се преобърна. Тя го хвана за ръката.
— Вие сте… художникът?
Новият й приятел се спря. В очите му проблясваха дяволити искри.
— Спипахте ме — каза той и се наведе към нея. — Между другото, това на картината наистина е гърда.
След тези му думи Крюела задърпа Ксавие напред. Той тръгна с нея и прошепна нещо закачливо в ухото й. И двамата се засмяха, преди да хлътнат сред тълпата членове на арт елита, които го засипаха с излияния колко гениални и вдъхновяващи са картините му. Докато Ксавие се усмихваше и стискаше ръцете на почитателите си, Ариа си мислеше колко хубаво би било на пода да има капак, през който да успее тихомълком да се измъкне. Беше нарушила кардиналното правило на всяка една изложба — не обсъждай представените творби с непознати, защото не се знае кой кой е. И не обиждай, за Бога, шедьоврите на преуспяващи художници.
Но съдейки по леката усмивчица, с която Ксавие току-що я беше дарил, може би той въобще не се беше засегнал от интерпретацията на Ариа. Което наистина я направи много, много щастлива.
4.
Последна в класа
В понеделник сутринта Спенсър Хейстингс се беше навела над чина си в кабинета по английска литература и дописваше още няколко изречения към есето си, озаглавено „Място под слънцето“. Тя искаше да добави един-два цитата от Хемингуей, с надеждата да спечели още няколко точки от учителката си, госпожа Станфърд. Напоследък се нуждаеше от всичко, което можеше да й помогне в училище.
Високоговорителят над вратата пропука.
— Госпожо Станфърд? — разнесе се гласът на госпожа Уагнър, секретарката на училището. — Бихте ли изпратили Спенсър Хейстингс в кабинета ми?
Всичките тринайсет ученици в стаята вдигнаха глави от тетрадките си и се втренчиха в Спенсър така, сякаш тя беше дошла на училище само по синия си дантелен сутиен „Еберже“ и бикините, които беше купила в следколедната разпродажба в „Сакс“. Госпожа Станфърд, която изглеждаше досущ като Марта Стюърт, но със сигурност едва ли беше избродирала дори една престилка през живота си, остави на бюрото омачканата си книга „Одисей“.
— Добре, върви. — Тя стрелна Спенсър с характерния си поглед „какво си направила този път“. Спенсър си зададе същия въпрос.
Тя се изправи, въздъхна дълбоко няколко пъти и остави есето си на бюрото пред госпожа Станфърд. Не можеше да вини учителката си, че се отнася към нея по този начин. Спенсър беше първата ученичка на „Роузууд дей“, номинирана някога за наградата „Златна орхидея“ за есе. Това беше огромно постижение, достатъчно да я постави на първата страница на „Филаделфия сентинъл“. В последния кръг, когато съдиите извикаха Спенсър, за да й кажат, че е спечелила, тя най-накрая изплю истината — че е откраднала есето по икономика от сестра си Мелиса. Сега всичките й учители се чудеха дали не е мамила и в техните часове. Тя вече не беше включена в конкурса за отличен ученик и училището я беше накарало да се откаже от поста си на вицепрезидент на ученическия съвет, да се оттегли от ролята си в училищната пиеса и да напусне позицията на главен редактор на годишника. Дори заплашиха да я изключат, но родителите на Спенсър успяха да сключат някаква сделка, която най-вероятно включваше и щедро дарение на училището.