— Мамо? — гласът й се пречупи. — Татко? Не може ли да… останете още няколко минути?
Майка й се спря за миг и сърцето на Спенсър подскочи. Но тогава госпожа Хейстингс заметна кашмирения шал около врата си, хвана господин Спенсър за ръката и тръгна към вратата, оставяйки дъщеря си сама в кабинета.
5.
Смяна на караула
В понеделник на обяд Хана вървеше бавно по коридора към кабинета по авангардни материи. Нищо не можеше да се сравни с това да изглеждаш зашеметяващо в началото на новия срок. Беше отслабнала с три килограма през ваканцията и кестенявата й коса блестеше, благодарение на терапията с масло от дървото иланг-иланг, за която беше платила с кредитната карта за спешни случаи на баща си. Група момчета от „Роузууд дей“, облечени с еднакви хокейни екипи, се облегнаха на шкафчетата си, и я изпратиха с влюбени погледи.
Точно така, подсмихна се Хана, като кокетно им махна с ръка. Тя все още беше вървежна.
Естествено, имаше случаи, когато не се чувстваше съвсем като предишната великолепна Хана. Като например сега: обедната почивка беше точно моментът да видиш и да те видят, но тя не беше съвсем сигурна къде да отиде. Предполагаше се, че трябва да обядва с Лукас, но той имаше практика в клуба по дебати. В добрите стари дни двете с Мона обичаха да сядат в „Стийм“, да пийват „Американос“ и да обсъждат чантите и обувките на всички, които минаваха край тях. После, след като приключеха с йогурта и вафлите, те заемаха най-добрите места пред огледалата в тоалетната на английското крило, за да си оправят грима. Но днес тя пренебрегна и двете места. Струваше й се проява на отчаяние да седиш сам на масата в кафенето, а и гримът й въобще нямаше нужда от оправяне.
Тя въздъхна, поглеждайки завистливо към група щастливи момичета, които се бяха запътили към кафенето, и си пожела поне за пет минути да може да се помотае с тях. Но точно това беше големият проблем на приятелството й с Мона — в него нямаше място за никой друг. И сега Хана не можеше да се отърси от настойчивото усещане, че цялото училище мисли за нея като за „момичето, чиято най-добра приятелка се опита да я убие“.
— Хана! — чу се глас зад гърба й. — Хей!
Хана се спря, обърна се и с присвити очи се взря в дъното на коридора. Усети горчив вкус в устата си. Кейт.
Усещането да види Кейт в „Роузууд дей“, с морско синия й блейзер и плетена пола, беше далеч по-ужасно и от гаденето. Хана изпита огромно желание да се обърне и да хукне в противоположната посока, но Кейт се приближи към нея с главоломна скорост, балансирайки пъргаво върху триинчовите токове на обувките си. Лицето й беше ясно и настойчиво като на анимационен герой на Дисни, а дъхът й миришеше така, сякаш бе изяла осем лентички за освежаване наведнъж.
— Навсякъде те търсих!
— Уф… — изсумтя Хана, оглеждайки се отчаяно за някой, който да ги прекъсне. Не би се отказала от онзи умник Майк Монтгомъри, нито дори от предвзетото си, държащо на девствеността си, бивше гадже Шон Ейкърд. Но единствените, които се мотаеха в коридора, бяха членовете на хор „Мадригал“, а те тъкмо бяха подели импровизиран грегориански химн. Ненормалници. Изведнъж с ъгъла на окото си зърна високо, красиво момиче с гарваново черна коса и огромни слънчеви очила „Гучи“, което се появи иззад ъгъла, водено от един златист ритрийвър.
Джена Кавана.
Хана усети как я полазват тръпки. Имаше толкова много неща за Джена, които никога нямаше да научи. Някога Джена и Мона бяха приятелки и в нощта, когато фойерверките бяха ослепили приятелката й, Мона тъкмо се беше запътила към дома на семейство Кавана. Което означаваше, че през цялото време, докато двете с Хана са били приятелки, Мона е знаела за ужасното нещо, което бяха причинили по случайност на Джена. Трудно можеше да си представи нещо такова. Всичките часове, които Мона беше прекарала в къщата на Хана, всички онези ваканционни пътувания до Карибите, пазаруването заедно, спа процедурите… и Хана нито веднъж да не заподозре, че точно фойерверките, които бяха ослепили Джена, бяха изгорили и Мона.
— Какво ще правиш по обяд? — изчурулика Кейт, карайки Хана да подскочи. — Времето подходящо ли е да ме разведеш наоколо?
Хана отново тръгна.
— Заета съм — каза тя високомерно. Майната му на баща й и неговите „отнасяй се с Кейт като с член на семейството“ лекции. — Върви при секретарката и кажи, че си се изгубила. Сигурна съм, че ще ти нарисуват карта.