Само че докато Емили проследяваше с поглед отдалечаващия се през тълпата Айзък, който спираше от време на време, за да поговори с някой познат или с членовете на паството, тя не беше сигурна дали иска да са само приятели. Внезапно осъзна, че не е сигурна какво изобщо иска.
7.
Голямото щастливо семейство Хейстингс
Рано сутринта във вторник Спенсър се изкачваше след сестра си нагоре по стълбите в сградата на съда в Роузууд, а вятърът я блъскаше в гърба. Семейството и роднините й имаха среща с Ърнест Калоуей, семейния адвокат на рода Хейстингс, за да присъстват на отварянето на завещанието на бабата.
Мелиса отвори вратата и я задържа, за да може Спенсър да влезе. Коридорът беше проветрив и тъмен, осветен само от няколко жълти лампи — беше твърде рано и останалите, които работеха тук, още не бяха пристигнали. Спенсър потрепери от страх — за последно беше идвала тук при произнасянето на обвинението срещу Иън. А следващото й идване щеше да бъде в края на седмицата, за да даде показания на делото му.
Докато се изкачваха по стълбите, стъпките им отекваха върху твърдия мраморен под. Конферентната зала, която господин Калоуей беше определил за отварянето на завещанието, все още беше заключена; Спенсър и Мелиса бяха пристигнали първи. Спенсър се облегна на покритата с ориенталски гоблени стена в коридора и впери поглед в картината с маслени бои на Уилям Роузууд, който беше основал града през седемнайсети век заедно с група други квакери. Той имаше вида на човек, мъчен от запек. Повече от сто години град Роузууд беше обитаван само от три фермерски фамилии и имаше повече крави, отколкото хора. Молът „Кинг Джеймс“ беше построен върху някогашното огромно пасбище.
Мелиса се облегна на стената до нея и отново попи очи с розова салфетка. Откакто баба им беше починала, тя периодично избухваше в плач. Сестрите слушаха вятъра, който се блъскаше в прозорците и караше цялата сграда да скърца. Мелиса отпи от чашата с капучино, която си беше взела от „Старбъкс“, преди да дойдат тук. Тя усети погледа на Спенсър.
— Искаш ли?
Спенсър кимна. Напоследък Мелиса се държеше изключително мило, странна промяна в обичайната поредица от сблъсъци и борби за надмощие, в които обикновено печелеше тя. Най-вероятно защото родителите им бяха ядосани и на нея. Години наред тя беше лъгала полицията, че двамата с Иън, който тогава й беше гадже, са били непрекъснато заедно в нощта, когато Али изчезна. Всъщност Мелиса се беше събудила по някое време и беше установила, че Иън е изчезнал. Страхуваше се да си признае, защото двамата с Иън се бяха отрязали, а малката госпожица Идеална абитуриентка не може да прави такива неща като да се напива и да спи с приятеля си. И все пак тази сутрин Мелиса беше особено доброжелателна и в главата на Спенсър забиха малки предупредителни камбанки.
Мелиса отпи глътка кафе и изпитателно погледна Спенсър.
— Чувала ли си някои от новите слухове? Че няма достатъчно доказателства Иън да бъде осъден.
Спенсър се напрегна.
— Тази сутрин го чух по новините. — Но също така беше чула и опровержението на областния прокурор Джаксън Хюз, че има достатъчно доказателства и че заради всички жители на Роузууд това ужасно престъпление най-после трябва да бъде забравено. Спенсър и старите й приятелки се срещнаха безброй пъти с господин Хюз, за да обсъдят процеса. Спенсър беше имала няколко отделни сесии с Джаксън, защото, по думите му, нейните показания — за спомена й, че е видяла за частица от секундата Али и Иън заедно, преди Али да изчезне — са най-важното от всички доказателства. Той преговори всички въпроси, които щяха да й бъдат зададени, нейните отговори и начина, по който трябва или не трябва да реагира. Според Спенсър това не се различаваше особено от ролята в пиеса, с единствената разлика, че вместо ръкоплясканията накрая, тук някой ще отиде в затвора до края на живота си.
Мелиса леко изсумтя и Спенсър я погледна. Сестра й беше навела поглед и стискаше разтревожено устни.
— Какво? — попита подозрително Спенсър. Тревожните камбани в главата й биеха все по-силно.
— Нали знаеш защо казват, че доказателствата не са достатъчни? — попита тихо Мелиса.
Спенсър поклати глава.
— Заради историята със „Златната орхидея“. — Мелиса я погледна с крайчеца на окото си. — Ти излъга за есето. Затова не са сигурни, дали може… да ти се вярва.
Гърлото на Спенсър се сви.
— Но това е нещо съвсем различно!