Ила прокара пръст по страничния цип на роклята.
— Баща ти ми каза. — Тя се усмихна стеснително. — Господин Фиц отишъл в „Холис“. Байрън чул нещо за това, че са го помолили да напусне „Роузууд дей“… заради теб. — Тя отново погледна Ариа. — Ще ми се ти да ми беше казала за това.
Ариа погледна към голямата абстрактна картина в другия край на стаята, на която Ила беше нарисувала Ариа и Майк, носещи се в космоса. Не се беше обадила на Ила, защото тогава Ила не отговаряше на обажданията й.
Майка й сведе смутено поглед, сякаш също беше осъзнала това.
— Той не… не се възползва от теб, нали?
Ариа поклати шава, като криеше лице зад косата си.
— Не. Беше доста невинна връзка.
Тя си спомни няколкото пъти, които всъщност беше прекарала с Езра — натисканията в тоалетната в „Снукърс“, целувката в кабинета му, няколкото откраднати часове в апартамента му в стария „Холис“. Езра беше първият мъж, когото Ариа реши, че обича, и той като че ли също я обичаше. Когато й каза да го потърси след няколко години, Ариа беше решила, че той има предвид, че ще я чака. Но някой, който ще те чака, би ти се обаждал от време на време, нали? Тя се зачуди дали пък не е била твърде наивна.
Пое си дълбоко дъх.
— Може би не сме били един за друг. Може да съм срещнала някой друг.
— Наистина ли? — Ила се отпусна на леглото и започна да събува чорапите си. — Кой?
— Просто… някой — каза тихо Ариа. Тя не искаше да развали нещата. — Все още не съм сигурна, че се получава.
— Ами че това е страхотно! — Ила докосна Ариа толкова нежно, че очите на момичето се напълниха със сълзи. Двете най-после разговаряха, както преди. Може би всичко вече навлизаше в нормалното си русло.
Ила вдигна роклята на закачалката и я отнесе в банята. Когато затвори вратата и пусна водата във ваната, на външната врата се позвъни.
— По дяволите. — Ила надникна през вратата с ококорени очи. — Подранил е. Ще отвориш ли?
— Аз ли? — изписука Ариа.
— Кажи му, че идвам след минутка. — Ила затръшна вратата.
Ариа примигна. На вратата отново се позвъни. Тя изтича до вратата.
— Какво да правя, ако е много грозен? — прошепна силно тя. — Ами ако от ушите му растат косми?
— Това е само една среща, Ариа — засмя се Ила.
Ариа сви рамене и слезе по стълбите. През матираното стъкло на входната врата се виждаше неясна фигура, която се въртеше насам-натам.
Тя си пое дълбоко дъх и отвори. На стълбите стоеше късо подстриган мъж. За миг Ариа изгуби ума и дума.
— … Ксавие? — най-накрая успя да произнесе със слаб глас.
— Ариа? — Ксавие присви очи подозрително. — Ти ли си…?
— Ехо? — Ила се спусна надолу по стълбите, поставяйки едната си обица. Роклята й подхождаше идеално и тъмната й коса се спускаше по гърба й. — Здравей! — изчурулика Ила и се усмихна широко. — Ти сигурно си Волфганг?
— О, Боже, не! — Ксавие покри устата си с ръка. — Това е просто името на профила ми. — Очите му се стрелкаха от Ариа към Ила. Устните му се накъдриха, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее. На светлината в коридора изглеждаше доста по-възрастен — може би поне на трийсет и няколко години. — Всъщност се казвам Ксавие. А ти сигурно си Ила?
— Да. — Ила сложи ръка на рамото на Ариа. — А това е дъщеря ми Ариа.
— Знам — отвърна бавно Ксавие.
Ила го погледна объркано.
— Запознахме се в неделя — бързо се намеси Ариа, като объркването все още се усещаше в гласа й. — На откриването на галерията. Ксавие беше един от художниците.
— Ти си Ксавие Рийвс? — извика ликуващо Ила. — Мислех да идвам на изложбата, но дадох поканата си на Ариа. — Тя я погледна. — Бях толкова заета днес, че дори не те попитах как е минало. Хареса ли ти?
Ариа примигна бързо.
— Аз…
Ксавие докосна ръката на Ила.
— Не би могла да каже нищо лошо за нея, при положение, че аз съм тук! Попитай я след като си тръгна.
Ила се разкикоти така, сякаш това беше най-смешното нещо, което беше чувала през живота си. След това прегърна Ариа през раменете. Тя усещаше как ръката на майка й трепери. Нервна е, помисли си Ариа. Явно майка й си беше паднала по Ксавие още от първия миг, щом го беше зърнала.
— Какво странно съвпадение, нали? — рече Ксавие.
— Какво чудесно съвпадение — поправи го Ила.
Тя се обърна очаквателно към дъщеря си. Ариа изпита непреодолима нужда да залепи същата идиотска усмивка на лицето си.