— Чудесно е — повтори тя.
9.
Ако той наистина те преследва, значи не те гони параноята
По-късно същия вторник Емили затръшна вратата на майчиното си волво и прекоси огромния преден двор на Спенсър. Беше зарязала втората част на тренировката по плуване, за да се срещне със старите си дружки, както беше предложила Мериън, да се видят и да поговорят.
Тъкмо се накани да натисне звънеца и нокията й иззвъня. Емили бръкна в джоба на ярко жълтото си скиорско яке и погледна към екрана на телефона си. Айзък й беше изпратил рингтон. Когато го пусна, тя чу любимата си песен на групата „Джими Ийт Уърлд“, същата, която съдържаше изречението „Още ли усещаш пеперудите?“. Беше я слушала почти непрекъснато миналия септември, когато си падаше по Мая. „Здрасти, Емили — гласеше придружаващото съобщение. — Тази песен ми напомня за теб. Ще се видим утре на хълма!“.
Емили се изчерви, поласкана. Двамата с Айзък си бяха разменяли цял ден есемеси. Той я беше запознал с подробностите от часа си по религия — воден от самия отец Тайсън, който беше запалил Айзък и по „Властелинът на пръстените“ — а Емили му беше описала кошмара, който беше преживяла, докато изнасяше устния си доклад за битката на Бънкър хил в часа по история. Бяха разменили мнения за любимите си книги и сериали и бяха открили, че и двамата харесват филмите на М. Найт Шиамалан, въпреки ужасните му диалози. Емили не беше от онези момичета, които не се отлепват от телефона си по време на час, а и това всъщност беше забранено в „Роузууд дей“, но всеки път, когато чуеше тихото „пинг“, бързаше да отговори веднага на Айзък.
Няколко пъти през деня си зададе въпросна какво всъщност прави и се опита да прецени чувствата си. Харесваше ли Айзък? Беше ли въобще способна на това?
Наблизо изпука клон и Емили погледна към тъмната, тиха улица. Въздухът беше студен и не миришеше на нищо. Червената пощенска кутия на семейство Кавана се белееше, покрита с плътен снежен пласт. Надолу по улицата се намираше домът на семейство Вандерваал, потънал в зловеща тишина, празен — след смъртта на Мона семейството й беше изчезнало от града. Емили потръпна. През цялото време А. беше живял само на няколко крачки от Спенсър и никоя от тях дори не го подозираше.
Треперейки, Емили пусна телефона си в джоба и натисна звънеца на Спенсър. Чуха се стъпки и Спенсър отвори вратата, пуснатата й мръсно руса коса покриваше раменете й.
— Събрали сме се в хола — смотолеви тя.
Миризмата на масло се носеше из въздуха, Ариа и Хана седяха на ръба на дивана и бъркаха в дълбоката купа с пуканки. По телевизията даваха „Хълмовете“, но звукът беше изключен.
— Е? — вдигна вежди Емили, настанявайки се на единия фотьойл. — Трябва ли да се обаждаме на Мериън, или какво?
Спенсър сви рамене.
— Всъщност тя не ни каза точно какво да правим. Просто предложи да се срещнем и да… разговаряме.
Те се спогледаха мълчаливо.
— И така, момичета, припявате ли успокоителните си стихчета? — каза Хана с фалшива загриженост в гласа.
— Оммммм — измуча Ариа и избухна в смях.
Емили хвана един конец, който висеше от подгъва на сакото й, изпитвайки нужда да защити Мериън. Жената просто се опитваше да помогне. Емили огледа стаята и забеляза нещо, облегнато върху основата на голямата телена скулптура, изобразяваща Айфеловата кула. Това беше черно-бяла снимка на Али как стои пред рампата за велосипеди в „Роузууд дей“, преметнала сакото си през ръка — същата онази фотография, която Емили беше помолила Спенсър да не изгаря.
Емили се загледа в снимката. В нея имаше нещо много остро и реалистично. Тя буквално усещаше свежия есенен въздух и аромата на киселиците, които растяха на моравата пред „Роузууд дей“. Али гледаше право в обектива, устата й беше отворена за смях. В дясната си ръка държеше лист хартия. Емили присви очи и се взря в думите.
„Утре започва Капсулата на времето. Пригответе се!“.
— Еха! — Емили скочи от фотьойла, грабна снимката и я показа на останалите. Ариа прочете обявата и също се ококори. — Помните ли онзи ден? — попита Емили. — Когато Али обяви, че ще намери едно от парчетата от знамето?
— Кой ден? — Хана изпъна дългите си крака и тръгна към тях. — Ау, да.
Спенсър също се изправи зад тях, най-накрая заинтригувана.
— Столовата беше претъпкана. Всички веднага забелязваха обявата.