Емили усети как й премалява.
— Домашен арест? — повтори тя, пускайки ръката на Ариа. Семейството на Иън живееше в голяма къща на по-малко от миля от имението на Спенсър. Веднъж, докато Али беше още жива, а Мелиса и Иън още ходеха, Емили беше чула Иън да казва на Мелиса, че от прозореца на спалнята му се вижда вятърната мелница на Хейстингсови.
— Това не може да е вярно — обяви Ариа с истеричен глас.
Репортерите тикнаха микрофоните си в лицето на Иън.
— Какво мислиш за решението? — питаха те. — Как ти се стори областният затвор? Смяташ ли, че си обвинен несправедливо?
— Да, обвинен съм несправедливо — каза Иън със силен, гневен глас. — А затворът е точно такъв, какъвто си го представяте — същински ад. — Той стисна гневно устни, втренчил поглед в обектива на камерата. — И ще направя всичко, което зависи от мен, за да не се връщам повече там.
По гръбнака на Емили пробягаха тръпки. Сети се за онова интервю с Иън, което беше гледала преди Коледа.
„Някой иска да съм в затвора. Някой крие истината. И той ще си плати“.
Репортерите последваха Иън, който тръгна към очакващата го лимузина.
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се върнеш тук? — викаха те. — Някой друг ли го е направил? Знаеш ли нещо, което ние не знаем?
Иън не им отговори. Просто се остави в ръцете на адвоката си, който го поведе към очакващата го лимузина. Емили огледа приятелките си. Лицето на Хана беше позеленяло. Ариа дъвчеше яката на пуловера си. Мелиса избяга от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си. Спенсър се изправи и се обърна с лице към тях.
— Всичко ще бъде наред — каза твърдо тя. — Не изпадайте в паника.
— Той може да дойде да ни търси — прошепна Емили, а сърцето й блъскаше в гърдите. — Толкова е ядосан. И обвинява нас за всичко.
Едно мускулче до устата на Спенсър започна да потрепва.
Телевизионната камера се фокусира върху Иън, който сядаше на задната седалка на лимузината. За миг безумните му очи като че ли се втренчиха в обектива, през който можеше да види Емили и приятелките й. Хана изписка тихо „олеле“.
Момичетата го гледаха как се настанява наложената седалка и бръква в джоба на якето си. След това адвокатът му затвори вратата, камерата се отмести и на екрана се появи репортерът на Канал 4. Банерът в долната част на екрана вече гласеше:
СЪДИЯ БАКСТЪР ПУСКА ТОМАС ПОД ВРЕМЕННА ГАРАНЦИЯ.
Внезапно телефонът на Емили изпиука и я накара да подскочи. Едновременно с това същият звук се разнесе от чантата на Хана.
След миг се чу и едно дълго „бийп“. Триото на Ариа, което лежеше в скута й, светна. Сайдкикът на Спенсър иззвъня рязко два пъти, също като някой стар английски телефон.
Екранът на телевизора мигаше в дъното. Единственото, което можаха да видят, беше задницата на лимузината, която се отдалечаваше по улицата и постепенно се изгуби. Емили се спогледа с приятелките си и усети как кръвта бавно се изтегля от главата й.
После обърна очи към дисплея на телефона си.
Имате 1 ново съобщение.
Ръката й трепереше, когато натисна бутона Прочети.
Честно, кучки… наистина ли си мислехте, че толкова лесно ще ви се размине? Далеч не сте получили онова, което заслужавате. А аз умирам от нетърпение да ви го осигуря. Мляс!
10.
Кръвта вода не става… но само ако наистина си от семейството
Само след минута Спенсър вече говореше по телефона с полицай Уайлдън. Тя пусна разговора през говорителя, за да могат приятелките й също да го чуват.
— Точно така — излая тя в слушалката. — Иън току-що ни изпрати заплашително съобщение.
— Сигурна ли си, че е Иън? — изпука гласът на Уайлдън от другия край.
— Абсолютно — отвърна Спенсър. Тя погледна към другите и те кимнаха. Че кой друг би могъл да го изпрати? Иън сигурно им беше бесен. Техните улики го бяха изпратили в затвора и техните показания — особено нейните показания — на предстоящия процес щяха да го вкарат в затвора до живот. Освен това той беше бръкнал в джоба си точно преди вратата на лимузината да се затвори, сякаш търсеше мобилния си телефон…
— Наблизо съм — каза Уайлдън. — След минутка съм при вас.