— Уговорката остава ли? — предложи Ариа. — Ако получим още съобщения, да споделим една с друга?
Всички кимнаха в съгласие. Но Спенсър знаеше колко добре беше проработил този план преди — А. й беше изпратил много изключително лични бележки, които тя не беше посмяла да покаже на останалите, а и приятелките й не бяха показали своите. Само че онези есемеси бяха от Мона, която, благодарение на дневника на Али, познаваше и най-мрачните им тайни, и можеше да дебне наоколо и да рови около тях наляво и надясно. Иън лежа в затвора повече от два месеца. Какво би могъл да знае за тях освен това, че умират от страх? Нищо. А и нали Уайлдън обеща да го наглежда?
Но нищо от това не ги накара да се почувстват по-добре.
Не й оставаше друго, освен да изпрати старите си приятелки до вратата. Спенсър ги проследи с очи как вървят бавно по пътеката към колите си и внимателно напускат описващата кръг алея. Светът изглеждаше абсолютно неподвижен, замразен от зимата. Грозд от дълги, остри като нож ледени висулки висеше от покрива на гаража и проблясваше на светлината на фаровете.
Нещо проблесна близо до гъстата редица от тъмни дървета, която разделяше част от дворовете на Али и Спенсър. След това се чу покашляне, Спенсър се завъртя и изпищя. Мелиса стоеше зад нея във фоайето, сложила ръце на кръста, с неопределено изражение на лицето.
— Господи — каза Спенсър, притиснала ръце към гърдите си.
— Извинявай — обади се с дрезгав глас Мелиса. Тя влезе тихо в хола и погали с пръсти рамката на античната арфа. — Чух какво каза на Уайлдън. Да не би да сте получили ново съобщение?
Спенсър вдигна подозрително вежди. Да не би Мелиса да се е въртяла около вратата и да е подслушвала?
— Щом си ни слушала, защо не каза на Уайлдън, че Иън ти се е обадил от затвора и е молил да не свидетелстваме срещу него? — попита настоятелно тя. — Тогава Уайлдън щеше да повярва, че Иън е изпратил съобщението. И може би щеше да има причина да го арестува отново.
Мелиса дръпна една струна. На лицето й беше изписано безпомощно изражение.
— Видя ли Иън по телевизията? Изглеждаше толкова… слаб. Сякаш докато е бил в затвора, не са му давали изобщо да яде.
Спенсър не можеше да повярва на ушите си и усети как я изпълва гняв. Да не би Мелиса да изпитваше съжаление към него?
— Просто си го признай — избъбри тя. — Мислиш си, че съм излъгала за това, че съм видяла Иън с Али онази нощ, също както излъгах за „Златната орхидея“. И по-скоро би оставила Иън да ни нарани, отколкото да повярваш, че той я е убил — и че наистина заслужава да се върне в затвора.
Мелиса сви рамене и дръпна още една струна. Неприятен звук се разнесе из стаята.
— Разбира се, че не искам никой да те нарани. Но… нали ти го казах вече. Ами ако се окаже, че е грешка? Ами ако Иън не го е направил?
— Направи го е — извика Спенсър, а в гърдите й пламтеше огън. Интересно, помисли си тя. Мелиса въобще не си призна дали според нея Спенсър лъже, или казва истината.
Мелиса махна с ръка презрително, сякаш въобще не искаше да започва този спор отново.
— Във всеки случай наистина смятам, че Уайлдън е прав за тези есемеси. Не ги е пратил Иън. Не е толкова глупав, че да тръгне да ви заплашва. Може да е разстроен, но не е идиот.
Раздразнена, Спенсър обърна гръб на сестра си и погледна навън към студения, празен двор. Точно в този миг колата на майка й паркираше в алеята пред къщата. След минута вратата между гаража и кухнята тракна и високите токчета на госпожа Хейстингс затракаха по кухненския под. Мелиса въздъхна и тръгна по коридора. Спенсър ги чу да разговарят, след това се разнесе шумоленето на торбите с продукти.
Сърцето й заби лудо. Искаше й се да хукне нагоре по стълбите, да се скрие в стаята си и да се опита да не мисли за Иън и за каквото и да било друго, но това беше първата й възможност да се изправи срещу майка си и да я попита за завещанието на баба си.
Спенсър опъна рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по коридора към кухнята. Майка й се беше облегнала на масата и вадеше прясно опечен хляб от торбичката с лого „Фреш фийлдс“. Мелиса се появи от гаража, понесла каса с шампанско „Моет“.
— За какво е шампанското? — попита Спенсър и сбърчи нос.
— За фъндрейзинга5, разбира се. — Мелиса я погледна надменно.
Спенсър се намръщи.
— Какъв фъндрейзинг?
Мелиса наведе глава изненадана. Тя погледна към майка си, но госпожа Хейстингс продължи да вади органичните зеленчуци и пшеничните макарони, стиснала здраво устни.