— Този уикенд фъндрейзингът на „Роузууд дей“ ще се проведе у нас — обясни Мелиса.
Тънък писък се изплъзна от устата на Спенсър. Фъндрейзинг? Досега двете с майка й винаги планираха провеждането на разни събирания заедно. Спенсър подготвяше поканите, помагаше при планирането на менюто, приемаше обажданията от онези, които потвърждаваха присъствието си и дори организираше музикалната програма. Това беше едно от малкото неща, с които се справяше по-добре от Мелиса — малко бяха хората, които приемаха да се занимават с изготвянето на досие за всеки поканен, което да съдържа информация за това кой яде телешко и кой няма нищо против да седи на масата до противното семейство Пемброук.
Спенсър се обърна към майка си с разтуптяно сърце.
— Мамо?
Майка й се извърна настрани. Тя докосна диамантената си гривна така, сякаш беше решила, че Спенсър ще се опита да й я открадне.
— Имаш ли… нужда от помощ с фъндрейзинга? — Гласът на Спенсър се пречупи.
Госпожа Хейстингс хвана един голям буркан със сладко от боровинки.
— За всичко съм се погрижила, благодаря.
Стомахът на Спенсър се сви на кълбо. Тя се пое дълбоко дъх.
— Освен това исках да те попитам за завещанието на баба. Защо ме е пропуснала? Дали изобщо е законно да даваш пари само на някои внуци, а на други не?
Майка й остави буркана със сладкото на рафта и се изсмя смразяващо.
— Разбира се, че е законно, Спенсър. Баба ти може да прави каквото си поиска с парите си. — Тя наметна черната си кашмирена пелерина и се устреми покрай Спенсър към гаража.
— Но… — проплака Спенсър. Майка й дори не се обърна. Тя затръшна вратата зад себе си. Камбанките от шейната, които висяха закачени на бравата, силно иззвъняха и стреснаха двете дълбоко заспали кучета.
Тялото на Спенсър омекна. Значи това беше краят. Тя наистина беше обезнаследена. Може би родителите й бяха разказали на баба й за провала със „Златната орхидея“ преди няколко месеца. Може би дори бяха подтикнали баба й да промени завещанието си, умишлено изключвайки Спенсър, защото беше опозорила семейството. Спенсър затвори очи и ги стисна, като се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако просто си беше замълчала и беше приела наградата „Златна орхидея“. Дали щеше да участва в „Добро утро, Америка“ както останалите победители в конкурса и да приема поздравленията на всички? Дали можеше наистина да влезе в университет, който щеше да я приеме без изпити, въз основа единствено на едно есе, което не беше написала сама — и съдържанието на което дори не разбираше напълно? Ако просто си беше замълчала, дали щеше да продължи да се носи слухът, че Иън ще бъде оправдан поради липса на благонадеждни показания?
Тя се облегна на покрития с гранитни плочи кухненски плот и проплака тихо и жаловито. Мелиса остави една пълна с продукти торба на масата и се приближи до нея.
— Ужасно съжалявам, Спенс — каза тихо тя. Поколеба се за миг, след което протегна ръка и прегърна Спенсър през раменете. Спенсър беше твърде съсипана, за да се противи. — Те се държат ужасно с теб.
Спенсър се отпусна на един от кухненските столове край масата, взе една салфетка от салфетника и избърса насълзените си очи.
Мелиса седна до нея.
— Просто не мога да разбера. Колкото и да го премислям, не ми идва на ум причина, поради която баба да не те включи в завещанието.
— Тя ме мразеше — отвърна Спенсър с равен глас, а носът й започна да я смъди така, сякаш се кани да кихне — както ставаше всеки път, преди да избухне в плач. — Аз откраднах есето ти. След това си признах, че съм го направила. Аз съм истински позор за семейството.
— Според мен случилото се няма нищо общо с това. — Мелиса се наведе към нея. Спенсър усети миризмата на лосион против слънчево изгаряне — кожата на Мелиса беше толкова изнежена, че тя си слагаше лосион дори тогава, когато знаеше, че ще прекара целия ден у дома. — В него има нещо много подозрително.
Спенсър махна салфетката от очите си.
— Подозрително… как?
Мелиса придърпа стола си по-близо до нея.
— Нана остави пари на всеки един от законните си внуци. — Тя чукна три пъти по масата, за да наблегне върху последните три думи, след което изпитателно се взря в Спенсър, сякаш очакваше от нея да разбере нещо от тях. След това Мелиса погледна през прозореца към майка им, която продължаваше да разтоварва продукти от колата. — Мисля, че в това семейство има твърде много тайни — прошепна тя. — Неща, които двете с теб не би трябвало да знаем. Всичко, което изглежда идеално отвън, всъщност е… — Тя остави думите да висят във въздуха.