Освен ако…
Хана рязко си пое дъх. Небето се смрачи над главата й. Имаше само един начин Мона да знае, че Кейт и Изабел ще се появят във Филаделфия: ако двете с Кейт се познаваха от по-рано, в това имаше смисъл. Мона определено знаеше за Кейт. Едно от първите съобщения на А. представляваше изрезка от вестник за Кейт, която получаваше поредната награда в училище. Може би Мона се беше обадила на Кейт и й беше разкрила зловещата си схема. И тъй като Кейт мразеше Хана, се беше съгласила да участва. Това обясняваше откъде Кейт знаеше как да накара Хана да й разкаже всичко в тоалетната на Le Bec-Fin. Или откъде й беше хрумнало да надникне в чантата й — може би Кейт вече знаеше, че Хана държи перкосепт в чантата си. „Хвалеше ми се, че имам цяла опаковка — сигурно бе прошепнала Мона в телефона си, докато е подготвяла Кейт. — И веднага ще ти повярва, че няма да я издадеш, след като я помолиш да ти даде една таблетка. Но след като не се върне след повече от час и баща й тотално откачи, разкажи му всичко. Кажи, че Хана те е накарала да го вземеш“.
— О, Боже! — прошепна Хана и се огледа. Студената пот от врата й започна да се стича надолу по гърба. Кейт и Хана заедно като училищните кралици, Наоми и Райли като най-добрите им приятелки — ами ако всичко това е било част от гигантския план на Мона? Ами ако Кейт е продължила делото на Мона… и наистина планира да съсипе Хана?
Краката й се подкосиха. Тя се свлече на колене и се подпря на дясната си ръка.
Ами ако всичко това няма край?
Стомахът й се преобърна. Тя се наведе над тревата покрай пътеката и повърна. От очите й закапаха сълзи, гърлото й пламтеше. Чувстваше се толкова изгубена. И самотна. Вече нямаше представа кое в живота й е истина и кое — не.
След няколко минути тя избърса устата си и се огледа. Асфалтираната пътека беше празна. Беше толкова тихо, че можеше да чуе силното куркане на стомаха си. Храстите покрай пътеката започнаха да се поклащат. Като че ли някой беше хванат в капан между тях и сега се опитваше да се измъкне. Хана се опита да помръдне, но усещаше краката си по същия начин, както бе чувствала ръката си след катастрофата — безполезни. Шумоленето на клоните се засилваше все повече.
Това е призракът на Мона, изпищя някой в главата на Хана. Или призракът на Али. Или на Иън.
Клоните се разтвориха. Хана извика задавено и стисна очи. Но когато след няколко секунди ги отвори, пътеката все още беше пуста. Тя примигна и се огледа. И тогава забеляза причината за целия този шум — едно малко сиво зайче, което мърдаше уши край купчина изсъхнала детелина.
— Изплаши ме — скара му се тя. После се изправи с пъшкане, пулсът й постепенно започна да се успокоява. Ноздрите й пламтяха от миризмата на собственото й повръщано. Край нея притича една жена, облечена в розов анорак, оставяйки след себе си аромата на парфюма на Марк Джейкъбс „Дейзи“, с който най-вероятно се беше напръскала за работа. Светът отново се напълни с хора.
Зайчето се изгуби в храстите, главата на Хана започна да се прояснява. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти и зрението й се нормализира. Някой просто се опитваше да я извади от релси — Иън или тъпото хлапе, което се преструваше на новия А. Мона не можеше да контролира вселената от отвъдното. Освен това Кейт беше намекнала за ужасната си връзка с Херпесчо. Тя нямаше да си признае, че е имало нещо такова, ако възнамеряваше да унищожи Хана завинаги.
Хана пробяга половината миля до паркинга на „Роузууд И“, чувствайки се учудващо добре. Блекбърито й лежеше на предната седалка в приуса и в кутията му нямаше получени нови есемеси. Докато караше към дома, Хана си мислеше да отвори последното съобщение от А. И да му отговори: Добър опит, имитаторе. Без малко да ме измамиш. Освен това изпитваше вина за това, че цял ден беше игнорирала есемесите на Кейт и я беше избягвала по коридорите. Може би имаше някакъв начин да й се реваншира. Може би утре щяха да минат през „Джамба джус“, преди да започнат да се подготвят за благотворителното събиране, и Хана щеше да я почерпи с една „манго мантра“ без захар.
Когато се прибра, къщата беше тъмна и тиха.
— Ехо? — извика Хана, остави мокрите си обувки в помещението за пране и махна ластика от косата си. Зачуди се къде ли са се покрили всички. — Кейт?
От горния етаж се чуваше приглушен глас. Вратата на стаята на Кейт беше затворена и от нея съвсем тихо се носеше музика, която Хана не разпозна.