Тя беше направила ужасната грешка да не разкрива посещението на Иън. Но откъде да знае, че той планира бягство? Сети се за съня, който я беше накарал да се събуди предишния ден — почти е късно. Е, вече наистина е късно.
Беше обещала на приятелките си, че ще разкаже на ченгетата за посещението на Иън, но щом Уайлдън се появи пред вратата им, готов да охранява партито, Спенсър просто… изгуби ума и дума. Нямаше да издържи поредната лекция за това как е прецакала всичко — отново. Пък и дори да кажеше на Уайлдън, как това щеше да помогне? Иън не беше подсказал по никакъв начин къде смята да отиде. Единственото интересно нещо, което беше споменал, е че е на път да разкрие тайна, която направо ще я побърка.
— Спенсър, скъпа — чу се глас отдясно. Беше госпожа Кан, която изглеждаше ужасно със смарагдовозелената си, украсена с пайети, рокля. Спенсър я беше чула да казва на светските фотографи, че това е оригинална „Баленсиага“. Всичко по госпожа Кан блестеше, от ушите и шията, до китките и пръстите на ръцете й. Беше публична тайна, че предишната година, когато бащата на Ноъл беше отишъл в Лос Анджелис, за да финансира поредното игрище за голф, той беше изкупил половината „Хари Уинстън“ за съпругата си. Сметката беше публикувана в местния клюкарски блог.
— Знаеш ли дали има още от тия превъзходни мини петифури? — попита госпожа Кан. — Какво пък, по дяволите! — Тя потупа по плоския си корем и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Един убиец е на свобода, дай да се натъпчем“.
— Ами… — Спенсър забеляза родителите си в дъното на стаята, близо до струнния квартет. — Ей сега се връщам.
Тя започна да се промъква между гостите, докато не се доближи до тях. Баща й носеше тъмен костюм „Армани“, но майка й беше облякла някакво късо черно нещо с прилеп ръкави и набрана талия. Може би това беше модерно в Милано, но според Спенсър приличаше на дреха, която би носила жената на граф Дракула, докато чисти къщата.
Тя потупа майка си по рамото. Госпожа Хейстингс се обърна с широка заучена усмивка на лицето, но щом видя Спенсър, присви очи.
— Ъ-ъ-ъ, петифурите свършват — чинно рапортува тя. — Да проверя ли в кухнята? Забелязах, че шампанското също е на привършване.
Госпожа Хейстингс избърса челото си с ръка, очевидно изнервена.
— Аз ще го направя.
— Няма проблем. Мога просто… — предложи Спенсър.
— Аз ще го направя — ледено процеди през зъби майка й, пръскайки слюнка, докато говореше. Намръщи се, а бръчките около устата й станаха още по-забележими. — Защо просто не отидеш при останалите в библиотеката?
Спенсър отстъпи назад и токчето й се подхлъзна на излъскания паркет.
— Знам, че се радваш, че останах без наследство — изтърси на висок глас тя, без да осъзнава какво говори. — Но няма нужда да парадираш с това.
Майка й се спря и я зяпна шокирана. Наблизо някой ахна от изненада. Госпожица Хейстингс изгледа госпожа Хейстингс, която беше пребледняла като черупка на яйце.
— Спенсър… — каза рязко баща й.
— Забрави — изръмжа Спенсър, обърна се рязко и тръгна по коридора към всекидневната. Очите й пареха от сълзи на разочарование. Би трябвало да се чувства прекрасно, след като им каза каквото заслужаваха, но всъщност Спенсър се чувстваше както всеки път, когато родителите й я пренебрегваха — като коледна елха след новогодишния празник, захвърлена на пътя в очакване да бъде прибрана от камиона за отпадъци. Някога Спенсър умоляваше родителите си да спасят всички изоставени коледни елхички и да ги засадят в задния им двор, но те винаги й казваха да спре да говори глупости.
— Спенсър? — От сенките се появи Андрю Кембъл с чаша вино в ръка. Тръпки пробягаха по гърба й. Цял ден се беше колебала дали да му изпрати есемес, за да разбере ще идва ли. Не че се опитваше тайничко да го притисне.
Той забеляза червеното й лице и смръщи вежди.
— Какво има?
Брадичката на Спенсър затрепери и тя погледна към голямата зала.
— Цялото ми семейство ме мрази — изтърси тя.
— Стига де. — Андрю я хвана за ръката. Поведе я към всекидневната, светна малката лампа на масата и махна към дивана. — Седни. Дишай.
Спенсър се тръшна върху дивана. Андрю седна до нея. Тя не беше идвала в тази стая от вторник следобед, когато заедно с приятелките си бяха гледали изслушването на Иън за пускането му под гаранция. Вдясно от телевизора, до официалната абитуриентска снимка на Мелиса, бяха подредени ученическите снимки на Спенсър и Мелиса още от първите им години в „Роузууд дей“. Спенсър погледна към снимката си от тази година. Беше направена точно преди да започне училище, преди началото на цялата тази каша с Али и А. Косата й беше сресана идеално назад, а синьото й сако беше перфектно изгладено. Самодоволният израз на лицето й говореше: „Аз съм Спенсър Хейстингс и съм най-добрата“.