Ха, помисли си горчиво тя. Колко бързо се променят нещата.
До училищните им снимки стоеше голямата статуя на Айфеловата кула. На нея все още беше облегната старата снимка на Али от деня, когато бе обявено началото на „Капсулата на времето“. Спенсър я погледна и присви очи. Али държеше обявата в ръка и устата й беше отворена толкова широко, че Спенсър можеше да види малките й квадратни бели кътници. Кога е правена тази снимка? Дали Али току-що беше обявила, че Джейсън ще й каже къде се намира късчето от знамето? Дали мисълта да го открадне от нея вече се беше загнездила в главата на Спенсър? Дали Иън вече се беше приближил до Али и й беше казал, че ще я убие? Големите сини очи на Али като че ли се взираха право в Спенсър и тя почти можеше да чуе ясния й чуруликащ глас. Ревла, щеше да я подразни Али, ако все още беше жива. Вашите те мразят!
Спенсър потрепери и се извърна. Усещането Али да е тук и да я гледа беше доста зловещо.
— Какво има? — попита Андрю и прехапа загрижено долната си устна. — Какво направиха вашите?
Спенсър нервно започна да мачка подгъва на роклята си.
— Дори не ме поглеждат — отвърна вцепенено тя. — Сякаш съм мъртва за тях.
— Убеден съм, че това не е така — отвърна Андрю. Той отпи глътка от виното си и остави чашата на масата. — Как може родителите ти да те мразят? Сигурен съм, че се гордеят с теб.
Спенсър бързо пъхна една подложка под чашата, без да се интересува дали изглежда като невротичка.
— Изобщо не е така. Аз съм срам за тях, украса, която вече дори не е модерна. Като някоя от старите маслени картини в мазето. Това съм аз.
Андрю вирна глава.
— Да не би да говориш за… „Златната орхидея“? Може вашите да са разстроени, но със сигурност не те мразят!
Спенсър потисна едно ридание и усети как нещо твърдо и тежко засяда в гърдите й.
— Те знаеха, че съм преписала есето за „Златната орхидея“ — избъбри тя, неспособна да го задържа повече. — Но ми казаха да не признавам. За тях щеше да е много по-лесно да излъжа и да нося вината до края на живота си, отколкото да ги направя да изглеждат като идиоти.
Коженият диван изскърца, когато Андрю ужасен се отпусна назад. Погледът му остана вперен в Спенсър няколко дълги минути.
— Шегуваш се.
Спенсър поклати глава. Почувства се така, сякаш ги е предала. Родителите й не й бяха забранили да казва на някого за това, че са знаели за измамата, но сигурно си мислеха, че ще си мълчи за това.
— И всъщност ти сама реши да си признаеш, че си преписала есето, въпреки тяхната забрана? — попита Андрю. Спенсър кимна. — Боже. — Той прокара ръка през косата си. — Правилно си постъпила, Спенсър. Надявам се, че го разбираш.
Спенсър се разплака — сякаш невидима ръка беше развъртяла кранчето в главата й.
— Бях толкова уплашена — избъбри тя. — Въобще не разбирах икономиката. Мислех си, че няма никакво значение дали ще открадна някакво си есе от Мелиса. Мислех си, че никой няма да разбере. Просто исках да получа шестица. — Гласът й секна и тя зарови лице в ръцете си.
— Няма нищо. — Андрю колебливо я потупа по гърба. — Успокой се.
Но Спенсър продължаваше да плаче. Тя се наведе напред, сълзите се стичаха по носа й, очите й подпухнаха, гърлото й се стегна, а тежестта в гърдите не я напускаше. Всичко й изглеждаше толкова безрадостно. Академичният й живот беше съсипан. Заради нея убиецът на Али се беше измъкнал. Семейството й я беше обезнаследило. Иън беше прав — тя наистина живееше жалък живот.
— Ш-ш-шт — прошепна Андрю, потривайки леко гърба й. — Нищо лошо не си направила. Всичко е наред.
Внезапно от малката сребриста чантичка на Спенсър, която лежеше върху масата, се разнесе звук. Спенсър вдигна глава. Беше телефонът й.
Тя примигна с насълзените си клепачи. Иън?
Погледна към прозореца. В задния им двор се виждаше само една жълтеникава лампа, която осветяваше голямата веранда. Всичко останало беше потънало в пълен мрак. Тя се напрегна в опит да чуе дали някой не се промъква в храстите под прозореца й, но нямаше нищо.