Кейт погледна ужасено Хана:
— Защо ми причиняваш това?
— Моментът почти настъпи! — изрецитира Хана с монотонен глас. — Чакам го с нетърпение.
Кейт я зяпна с объркан вид. След това отстъпи назад и се запрепъва към вратата на библиотеката. Когато я затръшна зад гърба си, кристалите на полилея зазвъняха мелодично.
Някой постепенно усили музиката.
— Леле — обади се Наоми, като се настани до Хана. — Нищо чудно, че през последните два дни избягваше да прекарваш време с нея.
— А кое е момчето, което я е заразило? — прошепна Райли и седна до Наоми.
— Знаех си, че има нещо курвенско в нея — изсумтя Наоми.
Хана отметна кичур коса от очите си. Тя очакваше да се почувства великолепна и могъща, но вместо това й беше гадно. Нещо в онова, което се случи, й се струваше… нередно. Тя остави чашата на Кейт на пода и тръгна към вратата с желанието просто да се махне оттук. Само че някой й препречи пътя.
Лукас я гледаше със стиснати устни. Беше очевидно, че е станал свидетел на всичко.
— О! — рече Хана със смирен глас. — Здравей.
Лукас скръсти ръце на гърдите си. Лицето му изглеждаше сърдито.
— Браво, Хана. Успя да я извадиш от играта, преди тя да го направи, а?
— Ти не разбираш — възрази Хана. Тя пристъпи към него и вдигна ръка, за да го прегърне през раменете, но той я спря.
— Всичко разбирам. — Гласът му беше леден. — И мисля, че ми харесваше повече, когато не беше толкова популярна. Когато си беше просто… нормална. — Той окачи фотоапарата на врата си и тръгна към вратата.
— Лукас, почакай — извика Хана, зашеметена.
Той се спря по средата на огромния ориенталски килим. По тъмното му сако се забелязваха няколко кучешки косми — сигурно след като го беше облякъл, си беше поиграл със своя санбернар Клариса. Внезапно Хана осъзна, че го обича затова, че не му пука дали е идеален. Обичаше го заради всяко непохватно нещо, което беше направил.
— Съжалявам. — Очите й се напълниха със сълзи, без да й пука, че всички я гледат.
Лицето на Лукас остана безизразно като камък.
— Дотук бяхме, Хана. — Той отвори вратата и излезе във фоайето.
— Лукас! — умолително го повика Хана, а сърцето й биеше като полудяло. Но той си беше отишъл.
28.
Дотук със смутения художник
Ариа стоеше пред един огромен портрет с маслени бои на прапрапрапрадядото на Спенсър Дънкън Хейстингс, елегантен мъж, който несръчно държеше в скута си един тъжно гледащ бийгъл с клюмнали уши. Дънкан имаше същия римски нос като Спенсър и изглеждаше така, сякаш носи дамски пръстени на ръцете си. Богатите хора са толкова странни.
Ариа предположи, че би трябвало да отиде в библиотеката заедно с останалите младежи — госпожа Хейстингс едва не я натика насила там, когато пристигна у тях. Но всъщност за какво можеше да разговаря с група типични роузуудски момичета с дизайнерски рокли и бижута на Картие, които бяха задигнали от чеиза на майките си? Наистина ли искаше да чуе мнението им за дългата, черна копринена рокля без ръкави, с която беше облечена? Наистина ли искаше да бъде заедно с пияния Ноъл и неговите лигави приятелчета? Предпочиташе да остане тук при добрия стар нацупен Дънкан и да се напива с качествен джин.
Ариа не беше съвсем сигурна защо изобщо дойде на събирането. След като Иън избяга, Спенсър ги беше помолила да дойдат за морална подкрепа, но бяха минали двайсет минути, откакто беше пристигнала, а не бе видяла нито нея, нито която и да е от старите си приятелки. А не искаше да обсъжда зловещото и загадъчно изчезване на Иън, както правеха останалите гости. Предпочиташе да пропълзи в дрешника, да се свие на кълбо, гушнала плюшеното си прасенце Пигтуния, и да изчака всичко да отшуми, както правеше преди, когато имаше бури.
Вратата на библиотеката се отвори и една позната фигура излетя навън. Майк беше облечен с тъмносив костюм, разкопчана риза с черни и лилави райета и лачени обувки. Едно дребничко, бледо момиче вървеше след него. Двамата стигнаха до Ариа и се спряха.
— Ето те и теб — изломоти Майк. — Исках да те запозная със Савана.
— А, здрасти. — Ариа протегна ръка на Савана, шокирана, че Майк наистина я запознава с приятелката си. — Аз съм Ариа. Сестрата на Майк.