Щеше да е болезнено да наблюдава как Мередит и Байрън поставят началото на новото им семейство. Но Ксавие се беше изразил съвсем ясно. Нещата можеха толкова лесно да се изкривят, а той изглеждаше готов да ги изкриви, ако се наложи. А Ариа би направила всичко, за да не съсипе отново семейството си.
29.
Цялата покъртителна истина
Спенсър имаше предимство пред останалите, които искаха да напуснат сбирката, без Уайлдън да ги забележи — това беше нейният дом и тя познаваше всички тайни изходи. Уайлдън може би дори не знаеше, че гаражът има задна врата, която водеше право към задния двор. Тя се спря само за да грабне малкото фенерче от шкафчето за градински инструменти на майка й, да облече един зелен дъждобран, който висеше на стената, и да нахлузи чифт ботуши за езда, които се търкаляха по пода до стария ягуар XKE на баща й. Ботушите не бяха маркови, но щяха да топлят краката й повече, отколкото високите й обувки.
Небето беше пурпурночерно. Спенсър хукна през двора покрай замръзналите боровинкови храсти, които разделяха техния имот от старата къща на Али. Тъничкият лъч на фенерчето танцуваше върху неравната земя. За неин късмет снегът почти се беше стопил, така че не беше трудно да намери мястото, където бяха закопали торбичката.
Някъде по средата на пътя Спенсър чу тихо тупване и замръзна. После бавно се обърна.
— Ехо? — прошепна тя.
Тази вечер нямаше луна и небето беше зловещо ясно, изпъстрено със звезди. Някъде далече зад гърба й се чу трясването на автомобилна врата.
Спенсър прехапа силно устни и продължи да върви напред. Ботушите й шляпаха в кишата. Хамбарът вече беше съвсем наблизо. Мелиса беше оставила лампата над вратата светната, но останалата част тънеше в мрак. Спенсър стигна до вратата и се спря. Дишаше тежко, сякаш бе пробягала шест мили с отбора по хокей на трева. Оттук домът й изглеждаше толкова малък и далечен. Прозорците светеха с жълта светлина и през стъклата се виждаха сенките на хората вътре. Андрю беше там, както и някогашните й приятелки. Също и Уайлдън. Може би трябваше да го остави той да се заеме с това? Но вече беше твърде късно.
Слаб вятър подухна по врата й и голия й гръб. Дупката, която бяха изкопали, за да заровят торбичката, се намираше на няколко стъпки вляво от хамбара, близо до криволичещото калдъръмче. Спенсър потрепери, връхлетяна изведнъж от лошото предчувствие за дежа вю. Гостуването с преспиване в седми клас беше в също такава безлунна нощ. След като се скараха, Спенсър беше последвала Али навън и беше настояла да се прибере вътре. След това беше последвал онзи глупав спор за Иън. Спенсър беше потискала този спомен дълго време, но сега той отново изплува на повърхността и тя беше сигурна, че до края на живота си няма да забрави изкривеното лице на Али. Али й се беше присмяла за това, че е приела целувката на Иън на сериозно.
Спенсър така се обиди, че блъсна силно Али. Тя полетя назад и главата й ужасяващо изхрущя при удара в камъните. Истинско чудо беше, че ченгетата така й не намериха камъка, в който се беше ударила Али — по него сигурно е имало следи от кръв, или най-малкото коса. Всъщност в онези решаващи седмици след изчезването на Али полицаите не огледаха нищо в двора, а само вътрешността на хамбара. Бяха повече от сигурни, че тя е избягала. Дали просто са проявили небрежност? Или по някаква причина не са искали да търсят по-внимателно?
„Има нещо, което не знаеш — беше казал Иън. Ченгетата го знаят, но не му обръщат внимание“. Спенсър стисна зъби, опитвайки се да прогони думите от главата си. Иън беше луд. Нямаше никаква тайна, която да се опитват да скрият. Просто чистата истина: Иън беше убил Али, защото тя щеше да разкаже на всички, че ходи с него.
Спенсър повдигна роклята си, коленичи на земята и зарови ръце в меката, разкопана пръст. Най-накрая пръстите й докоснаха найлоновата торбичка. Когато я извади, от нея се изля насъбраната от разтопилия се сняг вода. Тя я остави върху сухо парче земя и я развърза. Вътре всичко беше сухо. Първото нещо, което измъкна, беше гривната, каквато Али беше направила за всички, след случилото се с Джена. После розовата лачена чантичка на Емили. Спенсър я отвори и опипа вътрешността. Изкуствената кожа изскърца. Вътре нямаше нищо.
Спенсър намери парчето хартия, което Хана беше пуснала вътре и го освети с фенерчето. Не беше бележка от Али, както си беше помислила преди, а студентски оценъчен формуляр, попълнен от Али, в който даваше мнението си за устния доклад на Хана върху „Том Сойер“. Всички шестокласници в „Роузууд дей“, които посещаваха часовете по литература, трябваше да оценят докладите на съучениците си, един вид училищен експеримент.