Оценката на Али беше нещо средно — нито твърде ласкателна, нито твърде злобна. Като че ли я беше надраскала набързо, защото е била заета с нещо друго. Спенсър я остави настрани. Измъкна последното нещо от дъното на торбичката. Рисунката на Ариа. Още тогава тя вече рисуваше хората забележително добре. На листа беше скицирана Али пред сградата на „Роузууд дей“, широко ухилена, сякаш се присмиваше на някого зад гърба му. Зад нея стояха няколко момичета от нейната клика и се кикотеха.
Спенсър разочаровано остави рисунката да падне в скута й. Като че ли и в нея не се виждаше нищо необичайно. Наистина ли очакваше да получи някакъв отговор? Как може да бъде такъв идиот!
Но за всеки случай отново освети рисунката. Али държеше нещо в ръцете си. Приличаше на… лист хартия. Спенсър насочи лъча на фенерчето право към нея. Ариа беше надраскала заглавието: Утре започва „Капсулата на времето“.
Тази рисунка и снимката, която беше облегната върху Айфеловата кула, бяха от един и същи ден. Също като снимката, и Ариа беше уловила точно онзи момент, когато Али откъсна обявата и заяви, че тя ще намери парчето от знамето за „Капсулата на времето“. Ариа беше екипирала и някой, който стоеше зад Али. Спенсър приближи фенерчето към хартията. Иън.
Студеният вятър танцуваше по лицето й. Очите й не спираха да сълзят от студа, но тя се опитваше да ги държи отворени. Рисунката на Иън не беше толкова диаболична или обвиняваща, както можеше да се очаква. Вместо това Ариа го беше направила да изглежда… жалък. Той се беше втренчил в Али с широко отворени очи и замаяна усмивка на лицето. Али, от своя страна, му беше обърнала гръб. Изражението на лицето й беше самонадеяно, сякаш си мислеше: „Не съм ли голяма работа? Дори готините абитуриенти въртя на малкия си пръст!“.
Листът хартия изшумоля в ръцете на Спенсър. Ариа го беше нарисувала точно както се беше случило. Тогава тя определено не знаеше нищо за Иън и Али, беше нарисувала просто онова, което вижда — Иън, който изглеждаше влюбен и уязвим. А Али си изглеждаше… като Али. Като кучка.
С Али флиртувахме много, но това беше всичко. Тя като че ли не беше заинтересувана да стигне по-далеч от това, беше казал Иън. Но след това… внезапно… тя промени решението си.
Трите дървета около басейна хвърляха тъмни, мрежести сенки. Дървените камбанки, които висяха от стряхата на хамбара, се блъскаха една в друга и издаваха звук на тракащи кокали. По гърба на Спенсър пробягаха тръпки. Възможно ли е това да е истина? Наистина ли Иън и Али просто бяха флиртували един с друг за забавление? Тогава какво беше накарало Али да промени мнението си и да реши, че го харесва?
Но Спенсър трудно можеше да приеме това. Ако Иън казваше истината за Али, значи всичко останало, което беше казал на верандата онази нощ, може би също беше вярно. Че има някаква тайна, която е на път да разкрие. Че във всичко това се крие още нещо, което те не разбират. И че не Иън я е убил, а някой друг.
Спенсър притисна ръце към гърдите си, уплашена, че сърцето й ще изхвръкне. Какви съобщения? — беше попитал Иън. Но щом не той праща есемесите от А… то кой е тогава?
Студената киша се просмука в ботушите за езда на Спенсър и намокри пръстите й. Тя вдигна глава и погледна към същото онова място, където двете с Али се бяха скарали. След като Спенсър блъсна Али на земята, паметта й се беше изгубила. Едва наскоро си спомни, че Али се беше изправила и беше тръгнала надолу по пътеката. Онова, което Спенсър беше видяла, започна да просветва замъглено в съзнанието й, като постепенно се проясняваше. Слабите крака на Али под хокейната й поличка, дългата й коса, която падаше по гърба й, подметките на гумените й чехли, изтрити от вътрешната страна. С нея имаше още някой и двамата спореха. Няколко месеца по-рано Спенсър беше уверена, че това е Иън. Но сега, когато се опита да си спомни, тя не можеше да види лицето на другия човек. Беше ли избрала Иън, само защото Мона й беше подхвърлила тази информация? Защото беше искала да има някой, за да може на всичко да бъде сложен край?
Звездите над главата й примигваха спокойно. От големите дъбове зад хамбара се разнесе бухане на бухал. Носът я засърбя и тя си помисли, че усеща миризмата на цигара някъде отблизо. След това сайдкикът й започна да звъни.