Звънът отекна силно в просторния празен двор. Спенсър бръкна в чантата си и натисна бутона за изключване на звука. Когато извади телефона си, изтръпна. На екрана се беше появило, съобщение, че е получила нов имейл от някой си Иън_Т.
Стомахът й се сви.
Спенсър, да се видим в гората, където тя умря. Имам нещо за теб.
Спенсър стисна зъби. Гората, където тя умря. Тя се намираше от другата страна на хамбара. Спенсър пъхна рисунката в чантата си и се поколеба за миг. След това си пое дълбоко дъх и побягна.
30.
Слабост, твойто име е жена!
Хана тъкмо завършваше третата си обиколка из къщата на семейство Хейстингс в търсене на Лукас. Беше минала два пъти покрай джаз групата, пияниците край бара и снобите, които обсъждаха безценните произведения на изкуството, които висяха по стените. Видя Мелиса Хейстингс да се качва на втория етаж, докато говореше по телефона си. Когато нахълта в кабинета на бащата на Спенсър, тя се натъкна на нещо като спор между господин Хейстингс и директора Епълтън. Но никъде нямаше и следа от Лукас.
Най-накрая влезе в кухнята, която беше задимена и миришеше на скариди, патешко и пикантна глазура. Доставчиците бяха заети с изваждането на аперитивите и мини десертите от обвитите с фолио кутии. Хана очакваше да види Лукас да им помага, защото е изпитал съжаление към тях, че са толкова претоварени от работа — това щеше да е типично за него. Но него го нямаше там.
Тя се опита отново да му се обади, но беше прехвърлена директно към гласовата му поща.
— Аз съм — каза бързо Хана след сигнала. — Имам сериозна причина да постъпя по този начин. Моля те, позволи ми да ти обясня.
Когато натисна бутона за край, екранът на телефона потъмня. Защо просто не беше разказала на Лукас за есемесите от А., когато беше имала тази възможност? Но тя знаеше много добре защо: не беше сигурна дали са истински. Когато започна да си мисли, че са истински, Хана се разтревожи, че ако разкаже на някого за това, нещо ужасно ще се случи.
Затова продължи да си мълчи. Но сега изглеждаше, че ужасните неща се случват независимо от всичко.
Тя стигна до вратата на всекидневната и надникна вътре, но стаята беше разочароващо празна. Червеното афганистанско одеяло, което обикновено покриваше дивана, беше смъкнато на земята, а по масата се виждаха празни коктейлни чаши и смачкани салфетки. Над всичко това, върху бюфета, се издигаше онази голяма, странна Айфелова кула, толкова висока, че почти докосваше тавана. Старата снимка на Али от шести клас все още беше облегната на нея.
Хана се вгледа внимателно в нея. Али държеше обявата за „Капсулата на времето“ и се смееше. Зад нея се беше изправил Ноъл Кан и също се смееше. В дъното се забелязваше една сенчеста фигура, почти разфокусирана. Хана се наведе напред и стомахът й изведнъж натежа така, сякаш са го напълнили с олово. Това беше Мона. Беше се навела над дръжките на розовия си скутер и беше впила поглед в гърба на Али. Все едно виждаше призрак.
Хана се отпусна на дивана, вперила поглед в размазаната фигура на Мона. Искаше й се да извика: Защо ми причини това? Така и не получи възможността да й зададе този въпрос — когато осъзна, че всъщност Мона е А., двете със Спенсър вече се бяха отправили към „Плаващия човек“. Имаше толкова много неща, за които искаше да пита Мона, неща, които щяха да останат неразгадани. Как си можела толкова време да ме мразиш тайно? Дали беше истинско всичко, което правехме заедно? Наистина ли някога сме били приятелки? Как може толкова да съм бъркала за теб?
Погледът й се фокусира върху широко отворената уста на Али. Когато в осми клас Хана и Мона станаха приятелки, Хана се беше шегувала с Али и останалите, за да покаже на Мона, че те не са всъщност чак толкова велики. Беше разказала на Мона историята за това как се беше появила в задния двор на Али в съботата, след като беше обявено началото на „Капсулата на времето“, с намерението да открадне парчето от знамето на Али.
— А там бяха и Спенсър, Емили и Ариа — спомни си Хана думите си. — Беше толкова странно. А още по-странното беше, че Али излетя от къщата си и хукна през двора към нас. „Мацки, много сте закъснели“, каза тя. — Хана дори беше успяла да изимитира гласа на Али, пренебрегвайки срамната болка в гърдите си. — След това ни каза, че някакъв гадняр вече бил откраднал знамето, въпреки че го била декорирала и така нататък.