— Тя знае, че не трябва да излиза навън — рече твърдо Емили, връщайки се към действителността. — Ще отида горе, за да проверя. Сигурно е някъде там. — Тя леко повдигна роклята си и стъпи на първото стъпало, като се опитваше да успокои треперещите си ръце.
— Чакай! — извика Уайлдън.
Тя се обърна към него. Над главата му висеше един натруфен, сложно изработен полилей, и от светлината му очите на Уайлдън изглеждаха почти резедави.
— Ариа и Спенсър казаха ли ти, че са получили нови есемеси?
Стомахът на Емили се сви.
— Да…
— А ти? — попита Уайлдън. — Получавала ли си?
Емили кимна леко.
— Получих два, но откакто Иън изчезна, не съм получавала.
Неопределено изражение премина през лицето на Уайлдън.
— Емили, според мен не е Иън. Момчетата, които пазеха къщата на Иън, я претърсиха изцяло. Нямаше никакви мобилни телефони, а всички компютри и факсове бяха изнесени оттам, преди да го пуснат под гаранция. Така че не виждам начин да ви е изпращал съобщенията. Опитваме се да разберем откъде идват, но още не сме открили нищо.
Стаята се завъртя пред очите й. Съобщенията не са били от Иън? В това нямаше никаква логика. Пък и щом беше успял толкова лесно да се измъкне от къщи и да посети Спенсър, значи може и да е намерил начин да изпраща съобщения от някакъв таен телефон. Може да го е скрил в някое изсъхнало дърво или неизползвана пощенска кутия. А може някой да го е скрил вместо него.
Емили погледна Уайлдън изненадана, че не се е сетил за това. И след това изведнъж се усети — Спенсър не му беше казала за посещението на Иън.
— Всъщност има начин да е бил Иън — започна тя с треперещ глас.
Скритият в сакото на Уайлдън телефон започна да звъни и я прекъсна.
— Почакай. — Той вдигна показалец. — Трябва да се обадя.
Той се извърна настрани, подпрян на масата. Емили раздразнено изръмжа. Тя огледа стаята и забеляза Хана и Ариа да стоят до една огромна абстрактна картина с пресичащи се кръгове. Ариа подмяташе нервно краищата на белия шал, който беше увила около раменете си, а Хана непрекъснато прокарваше пръсти през косата си, сякаш имаше пърхот. Емили се запъти бързо към тях.
— Виждали ли сте Спенсър?
Ариа поклати глава, изглеждаше объркана. Хана изглеждаше също толкова замаяна.
— Не — отвърна тя с монотонен глас.
— Уайлдън не може да я открие — продължи настоятелно Емили. — Претърсил е къщата няколко пъти, но е изчезнала. Освен това разбрах, че не му е казала за Иън.
Хана сбърчи нос и очите й започнаха да се разширяват.
— Много странно.
— Спенсър сигурно е някъде в къщата. Не може просто така да изчезне. — Ариа се изправи на пръсти и се огледа.
Емили се обърна към Уайлдън. Той прекъсна за миг разговора си, за да отпие глътка вода. След това остави чашата на масата и отново вдигна телефона.
— Не — излая енергично той в говорителя.
Емили отново погледна приятелките си и стисна здраво изпотените си длани.
— Момичета… смятате ли, че е възможно този нов А. да е някой друг? А не… Иън? — попита ги тя.
Хана се напрегна.
— Не.
— Трябва да е Иън — рече Ариа. — Напълно естествено е.
Емили се втренчи в неподвижния гръб на Уайлдън.
— Уайлдън току-що ми каза, че са претърсили къщата на Иън и не са намерили нито телефони, нито компютри, нищо. Според него Иън не е човекът, който изпраща есемесите.
— Но кой би могъл да бъде? — извика Ариа. — Кой друг би искал да ни причини това? Кой друг знае къде сме и какво правим?
— Да, А. очевидно живее в Роузууд — настоя Хана.
Емили се размърда, закрачи напред-назад по луксозния вълнен килим.
— Откъде си толкова сигурна?
Хана несъзнателно прокара ръце по голата си ключица, втренчена безизразно в големия панорамен прозорец.
— И аз получих едно-две съобщения. Тогава не знаех дали са истински. В едното от тях се казваше, че А. е израснал в Роузууд, също като нас.
Очите на Емили се разшириха, сърцето й заби лудо.
— В съобщенията ти казваше ли се нещо друго?