Ариа опъна назад рамене и първа се втурна в гората, протегнала ръце напред. Емили тръгна след нея, а Хана се помъкна последна. Мокрите листа се търкаха в голите й глезени. Голите, грапави клони дращеха ръцете й и от раничките веднага започваше да тече кръв. Емили се спъна в неравната земя и простена. Когато Хана погледна нагоре, не можа да види небето. Гъстите клони се бяха събрали като навес над главите им, затваряйки ги в капан.
Някой отново изхленчи. Ариа се спря и погледна надясно.
— Насам — прошепна тя, сочейки с пръст. Бледата й ръка сияеше в тъмнината. Тя повдигна дългите поли на роклята си и хукна. Хана се втурна след нея, цялата трепереща от ужас. Клоните продължаваха да дерат голата й кожа. Някакъв гигантски бодлив храст внезапно изникна пред нея. Тя не осъзна, че се е спънала в корените му, докато голите й колене не се удариха в земята. Главата й се заби в калта. Нещо в дясната й ръка изхрущя. Прониза я заслепяваща болка. Тя се опита да не изкрещи, стисна здраво зъби и замижа.
— Хана. — Стъпките на Ариа заглъхнаха. — Добре ли си?
— Добре… съм. — Очите на Хана все още бяха здраво стиснати, но болката беше започнала да отшумява. Тя се опита да раздвижи ръката си. Успя, само че я усещаше изтръпнала.
Те отново чуха хленча. Прозвуча много близо.
— Просто я намерете — каза Хана. — След минута съм при вас.
Ариа и Емили не помръднаха. Хленченето започна все повече да наподобява силен плач.
— Вървете! — извика им настоятелно Хана.
Тя бавно се претърколи по гръб и бавно започна да раздвижва краката и ръцете си. Виеше й се свят, а земята миришеше на кучешки изпражнения. Вратът й започна да изтръпва от студа. Стъпките на Емили и Ариа се чуваха все по-слабо, докато изчезнаха съвсем. Дърветата се местеха насам-натам, като че ли бяха живи.
— Момичета? — извика слабо Хана. Никакъв отговор. Хленчът беше прозвучал сравнително близо — къде се бяха изгубили?
Високо над главата й се чу ревът на самолет, мигащата му светлина едва се забелязваше. Избуха бухал, ниско и ядосано. В небето не се виждаше никаква луна. Внезапно през главата й мина мисълта, че постъпката им е адски глупава. Бяха излезли навън, сами в гората, заради някакво съобщение, което сигурно точно Иън им е изпратил. Беше ги подмамил също толкова лесно, колкото и Спенсър. Откъде да знаят дали Иън не се крие някъде наблизо в сенките, готов да изскочи и да нанесе своя удар? Защо не изчакаха да се появи Уайлдън и да дойде тук с тях?
Храстите около просеката започнаха да се поклащат. Листата прошумоляха под нечии тежки стъпки. Сърцето на Хана щеше да изхвръкне от гърдите й.
— Ариа? — Никакъв отговор.
Изпука съчка. После още една. Хана се обърна по посока на шума. Забеляза нещо между храстите и затаи дъх. Ами ако Иън се криеше точно тук?
Тя се надигна на лакти. От дърветата изскочи една фигура, отмествайки клоните от пътя си. В гърлото на Хана се зароди писък. Това не беше Ариа или Емили… но не беше и Иън. Хана не можа да познае дали е момче или момиче, но който и да беше, изглеждаше доста слаб и може би малко по-нисък от нея. Фигурата се спря за миг насред просеката и се вторачи в Хана, сякаш изненадана от присъствието й. С дръпнатата ниско над очите качулка и лице, напълно скрито в сянката й, фигурата напомни на Хана за Смъртта.
Тя се опита да седне, но тялото й се свлече безпомощно в калта. „Край — помисли си тя. — Сега ще умра“.
В този момент фигурата вдигна пръст към устните си.
— Ш-ш-шт!
Хана заби нокти в калната, полузамръзнала земя, зъбите й тракаха от страх. Но фигурата отстъпи няколко крачки назад. След това, просто ей така, тя се обърна и изчезна тихомълком, без въобще да се чуят стъпки. Сякаш всичко беше просто сън.
33.
Някой знаеше твърде много
Хленчът продължаваше да се чува по-близо, след което се отдалечаваше, сякаш се отразяваше в някакво огледало. Ариа тичаше през гората, без да гледа накъде отива или колко надалеч е стигнала. Когато се огледа, осъзна, че домът на семейство Хейстингс е останал някъде назад — през дебелите, преплетени клони едва мъждукаше жълтеникавата светлина над портата.
Когато стигна до една плитка клисура, тя замръзна на място. Дърветата наоколо бяха изкривени и увити едно в друго. Точно пред нея едно се беше разцепило на две, оформяйки нещо като седалка между стеблата си. Дори когато Ариа, Али и останалите бяха приятелки, те рядко идваха на разходка в гората. Един от малкото пъти, в които Ариа беше минавала оттук, беше когато се промъкна в къщата на Али, за да открадне знаменцето за „Капсулата на времето“.