През тези две години тя не преставала да краде, много внимателно, но постоянно. Бедата била, че всичко се оказало смехотворно просто. Да получаваш пари толкова лесно, било голямо изкушение.
Имала план за всичко. Първо си купила кадилак на старо. Той не намалил съществено капитала от четиристотин долара, който притежавала. Оставила бележка на баща си, кратка и по същество. Пишела му че е уморена от този труден начин на живот и той не трябва да се безпокои за нея. Не мислела, че ще се тревожи заради нея, а по-скоро за себе си.
После поставила чантата на задната седалка и потеглила на юг. Искала да избяга колкото се може по-далеч от скучните, малки градчета, из които пътували. Била виждала снимка на Флорида и имала желание да отиде там. Сега вече нищо не можело да я спре.
През следващите две години Мира стъпила на краката си. Пътувала с колата. Понякога работила в нощни клубове, но повечето време пътешествала. Нейната банка били портфейлите на случайните й познати. Щом свършела парите, намирала някой глупак и му изпразвала джоба. Винаги била много внимателна и никога не засекли ловките й пръсти. Можела да вземе някой портфейл, да извади няколкостотин долара от него и да го върне обратно, без собственикът му да забележи. Но не го правела често.
Тя пристигнала в Мексико, защото искала изцяло да промени сценария. Обичала промените. Мексико изглеждало подходящо за настроението й в момента. Нямала корени. Родителите и миналото били забравени. Големият кадилак бил нейния дом.
След като напуснала кафенето на Лоренцано, тя решила да тръгне за Вера Круз. Промъкнала се към страничната алея, където бил паркиран кадилакът и бързо потеглила към центъра на града. Щом се отдалечила достатъчно тя се шмугнала в тиха странична уличка, спряла колата и погледнала в огледалцето над главата си. Когато се убедила, че никой не я следи, отворила чантата си и бръкнала за цигари. Запалила една и се навела напред, така че светлината от таблото да осветява ръцете й и чантата. Извадила малка пачка пари отвътре и внимателно ги преброила Имала сто и двадесет долара.
— Не е лошо — измърморила тихо тя.
Разделила парите на две. Едната пачка мушнала обратно в чантата а другата сгънала плътно и напъхала в чорапа си. След това извадила голяма пътна карта от жабката и я разтворила върху коленете си.
В това положение я открих аз.
Няколко минути след като Джудън си тръгна, аз напуснах бара на Маноло с намерение да се обадя в полицията Ако при тях нямаше данни накъде се беше отправила Мира Шамуей, ми предстоеше тежка работа. Засякох голям кадилак, спрял в сянката на някакво здание. Забелязах, че колата е боядисана в тъмнозелено. Признавам, че подскочих половин метър. Беше почти като черна магия. Пресякох улицата и внимателно се приближих до нея.
Вътре, взираща се в пътната карта, седеше тя. Русата коса скриваше лицето й. Един поглед върху косата ми беше достатъчен. Нямаше нужда повече да търся Мира Шамуей. Тя беше тук, пред мен.
Не се втурнах да я сграбча като някакъв детектив любител Стоях встрани и размишлявах. Ето я, свободна като птичка, готова да изчезне всеки момент, а аз нямах никакъв разбойник под ръка. Не ми вършеше работа, щом не беше отвлечена. Помислих малко върху идеята да й разкажа истината и да уредим всичко помежду си по най-лесния начин. После обаче се сетих, че ако тя чуе за наградата, ще трябва да я деля с нея, а двадесет и пет хиляди долара, разделени на две, вече не са толкова примамливи. Освен това беше възможно да й е омръзнало да гледа лицето на стария си баща и за нищо на света да не иска да се върне в Ню Йорк.
Не, имаше само един начин да се справя. Трябваше да я измами.
Приближих нехайно до колата, поставих ръката си на вратата и се наведох напред.
— Привърженичка ли сте на носенето на сламени шапки на конни състезания — попитах я аз, — или мислите, че конете ще ги изядат?
Тя вдигна спокойно очи, погледна ме втренчено с големите си очи и се върна към картата.
— Иди скочи в някой кладенец — каза след малко. — Ако няма нещо подходящо, всеки ще ти помогне да си изкопаеш, ако разбере за какво ти е.
Това ме обезкуражи леко. Никога не съм бил особено добър с привлекателните шегаджийки. Мира Шамуей беше от тях.
— Опитвах само да разчупя леда помежду ни — казах аз. — Като ви видях с колата и картата, си помислих, че бихте могли да ме откарате донякъде.
Тя отново погледна нагоре и рече:
— Това не е автобус, не вземам пътници.
— Искате да кажете, че не качвате непознати — поправих я аз. — Да ви се представя. Аз съм Рос Милън.
— Майка ти може да те намира страхотен — каза тя внимателно, — но за мен си пълен боклук. Лека нощ.