Обърна се и излезе от колата. Преместих се на нейното място и хванах кормилото.
— Отзад има повече място за спане — обясни тя, като влезе и ме остави сам на предната седалка. — Тук е щангата, ако решиш да се отклониш от главния път, ще ти я стоваря на главата. И няма да ти изпратя телеграма, преди да го направя.
— Ако те слушат как говориш — рекох аз, като потеглих, — никой няма да повярва, че имаш сантиментална жилка. Но без майтап, ангел мой, можеш да ми довериш живота си.
— Трябва да съм луда, за да го направя — каза тя.
Мисля, че заспа много скоро. Кадилакът се носеше в нощта. Наистина беше хубава машина и километражът на таблото щракаше миля след миля. Очаквах, че ще се събуди след час и ще ме смени, но тя продължи да спи. Предполагам, че детето беше уморено. Събуди се, чак когато заподскачахме по паветата, които водеха към покрайнините на Оризаба. Чух слаб стон и тя се обади:
— О-о-о, вече е светло. Спала ли съм през цялото време?
— Някой хъркаше в ухото ми — отговорих аз, докато завивах по главната улица. — Ако не си била ти, сигурно е имало непознат на борда.
— Аз не хъркам — каза хладно тя.
Чувах я как рови из чантата си за неизменните пудра и пухче.
— Не се безпокой — рекох. — Не трябва да се страхуваш от мен.
Спрях пред малък хотел от розов камък.
— Харесвам този звук, кара ме да си спомням за дома.
— Носталгия? — попита тя и се обърна да ме погледне.
— Да — отговорих аз. — Някога съм живял във ферма.
Излязох бързо от колата.
— Почакай ме тук, аз ще уредя всичко. Стая ли искаш или само баня и кафе?
— Без стая — рече тя твърдо.
Едва когато открих управителя на хотела и му се представих, ми дойде наум, че трябва да съм луд, за да я оставя отвън в колата. Страховете ми обаче бяха напразни, защото тя си беше там, когато излязох.
— Всичко е наред — казах аз, отваряйки вратата на колата. — Първо банята, а закуската ще е на верандата. Яйца, плодове и кафе. Добре ли е?
Мира излезе от колата с малък сак в ръка.
— Съвсем — отговори тя и за първи път ми се усмихна приятелски.
Стори ми се, че съм постигнал нещо с тази мадама. Казах й:
— Ще те чакам долу за закуска, след около половин час. Тогава ще престанем да се дърпаме за косите и ще се доверим един на друг.
Тя поклати глава.
— Нямам нужда от компания. Докарах те, както се бяхме уговорили, и мисля да си кажем сбогом.
— Не ставай смешна — рекох аз, като я държах здраво за ръката и я водех към хотела. — Кой ще ми плати закуската, ако ме оставиш.
Глава четвърта
Като знам мексиканските градове, в Оризаба можеше да бъде и по-лошо. Спускането от Мексико Сити към Оризаба е много стръмно. На разстояние от шестдесет мили слизате с близо шест хиляди фута. Атмосферата е съвсем различна, въздухът е по-плътен, а горещината става непоносима.
Чувствах се чудесно. Седнал на верандата, наблюдавах площада, където неколцина дребни индиански войници в мръсни униформи зяпаха с празен, безизразен поглед. Банята беше много приятна и с удоволствие излязох навън да хапна нещо. В другия край на площада се намираше пазарът за цветя. Въпреки ранния час, индианските жени вече работеха — връзваха, пръскаха и сортираха различни видове цветя. Тежката миризма преминаваше през площада и се носеше около нас.
— Радвам се, че дойдохме тук — казах аз. — Предчувствам, че това е началото на едно прекрасно приятелство.
Мира седеше с вдигнати на стола крака. Очите и бяха затворени — яркото слънце я заслепяваше. Беше се преоблякла в семпла, добре ушита ленена рокля, която и стоеше като излята.
— Във Вера Круз се разделяме — рече тя, без капчица решителност в гласа.
— А искаме ли да отидем там? — попитах аз. — Нека да си останем тук. Ти ще ми разказваш приказки всяка вечер и понякога за разнообразие ще ми танцуваш.
— Звучи ужасно любезно от твоя страна — каза тя, като се протегна мързеливо. — Но не виждам бъдеще за себе си в тази програма.
— Няма ли най-после да се измъкнеш от черупката си?
Тя отвори очи и се пресегна за кафето.
— Не, много е дълбоко в мен и никога не се пропуква.
Мира напълни чашата си и се загледа в планините, които сякаш притискаха града.
— Колко жалко — рекох аз, докато ровех за цигари.
Открих, че съм изпушил и последната си цигара „Честърфийлд“ и я погледнах с надежда.
— Вероятно изпускаш много от радостите на живота по този начин — добавих аз.
Тя ми подаде цигара от своите.
— О, не, нямам време за игри. Аз имам амбиции — каза тя.
— Сигурно имаш — отговорих, — но не трябва да прекаляваш. Та как каза, че ти е името?