Тя се засмя.
— Мира Шамуей.
Не се нуждаех от потвърждение. Знаех, че не съм сбъркал, но все пак се радвах да го чуя. По този начин и тонът ни ставаше по-приятелски, а това бе важно.
— Чудесно име — казах аз.
Мина малка група мексикански работници с китари. Те пресякоха порутения площад и седнаха, като облегнаха гърбовете си на стената на отсрещното здание. Двама от тях започнаха да свирят много нежно.
— Прекрасно е. Мислиш ли, че ще пеят? — запита Мира.
— Ако ги помолиш, ще го направят. Ако им дадеш и малко пари, Господ знае какво ще направят.
Докато говорех, пристигна с трясък някакъв камион и заглуши с шума си китарите. Когато мина покрай хотела, двама мъже скочиха от каросерията. Единият беше дребен и сбръчкан, а другият — грамаден и дебел.
Мира внезапно дръпна назад стола си, понечи да стане, но после седна отново.
— Ухапа ли те нещо? — рекох аз, като наблюдавах двамата мъже, които се приближаваха. — Ще имаме компания. Приличат на американци.
— Би трябвало да играеш във водевил — отговори Мира.
Гласът й беше толкова кисел, че я погледнах изненадан.
— Познаваш ли ги? — запитах аз, като се учудвах на напрегнатия израз на лицето и.
Тази хлапачка можеше да бъде твърда, когато поиска.
— Най-добрите ми приятели — каза тя горчиво. — Много им се радвам.
Двамата мъже се приближиха, изкачиха се на верандата и застанаха, мълчаливи и враждебни до нас. Мира каза:
— Здравейте. Чудех се какво е станало с вас?
— Басирам се, че е било така — процеди през зъби дебелият мъж.
— Това е мистър Рос Милън — продължи тя, като ме посочи с ръка. — Док Ансел и мистър Самюел Богъл. Мистър Богъл е джентълменът с изцапаното лице.
— Седнете и си вземете от яйцата — поканих ги аз, като недоумявах защо двамата изглеждат толкова ужасно.
— Не искам яйце — заяви Богъл и разпери заплашително дебелите си пръсти.
— Може би мистър Богъл ще пийне нещо? — каза усмихната Мира.
— Искаме нещо повече от пиене — отговори злобно Богъл. — Събираме за благотворителни нужди — наши собствени.
— Личността му е много убедителна, нали? — обърнах се аз към Мира.
— Ял е нещо лошо на закуска — отвърна тя, като вдигна рамене. — Знаеш какво става с някои хора в такива случаи.
— О да. Може би ще поиска нещо сега — рекох аз.
Богъл сякаш пое в дробовете си по-голямата част от въздуха наоколо и направи заплашителна стъпка напред. Мира избърбори:
— Няма ли да седнете и да пийнете. Заболя ме врата да гледам нагоре.
— Така ли? — каза Богъл. — Ще те заболи още повече, и няма да е само врата, ако не ми върнеш парите.
Мира погледна Ансел.
— Не мислиш ли, че е стоял много на слънце?
Малките устни на Ансел се свиха още повече.
— Така няма да стигнеш доникъде — отсече той твърдо. — Искаме си парите!
Не знаех защо е всичко това, но чувствах, че двама срещу един е много неравностойно.
— Слушайте, момчета — казах аз и отместих назад стола си — Ако не се държите възпитано, ще ви изхвърля оттук.
Богъл сви бавно юмруците си.
— Чу ли какво каза този негодник?
Без да бърза, той се обърна към мен и наведе напред едрото си, червендалесто лице.
— Ако си отвориш пак голямата уста, ще ти откъсна ръката и ще те пребия с нея.
Усмихнах му се, без да мърдам.
— Не можеш ли да го направиш с нещо друго? Управителят на хотела сигурно ще ти услужи с нещо. Не мисля, че ще ми хареса да си загубя ръката.
Богъл ме изгледа подозрително и после погледна към Ансел.
— Мислиш ли, че и той е наивник? — попита той.
— Защо не? Ние двамата бяхме. Изглежда съвсем приличен човек — отговори Ансел.
Благодарих им.
— Естествено че не зная защо е всичко това — рекох аз — Но ако мога да ви услужа с нещо или да ви помогна, само ми кажете.
Погледнах Мира, която ни наблюдаваше много внимателно.
— Познаваш ли тези джентълмени?
— Срещнахме се в едно кафене — промълви тя бавно, — съвсем бегло познанство, колкото да си кажем „здрасти“ и „довиждане“. Пихме по едно и се разделихме…
— Да, разделихме се приятелски — каза Богъл, като дишаше тежко. — И парите ни изчезнаха заедно с теб.
Не можех да търпя такова обвинение, въпреки огромния ръст на този тип. Изправих се.
— Да не искаш да кажеш, че тя е крадла? — попитах ядосан.
Богъл се надвеси над мен. Имах чувството, че някаква планина се кани да се стовари отгоре ми.
— Да — каза той, като откри пожълтелите си от тютюн зъби. — Мислиш ли да правиш въпрос от това?
Реших, че ще съм по-полезен за Мира, ако остана цял. Този тип, Богъл, май щеше да ми дойде множко. Освен това не обичам да удрям човек, който е двойно по-голям от мен. Не виждам смисъл в подобно нещо.