— Успокой се — рече Ансел, когато Богъл понечи да се изправи. — Седни, Сам. Нищо няма да постигнем така. Вижте, мис Шамуей, ако поискам, мога да ви предам на полицията. Но това няма да ни даде нищо. Ние двамата можем да бъдем полезни един за друг.
— Как?
— Вие имате много ловки пръсти — каза Ансел и се настани по-удобно на сламения стол. — Вероятно можете да правите и други номера, освен да изследвате джобовете на хората.
Мира се намръщи.
— И какво, ако мога? — попита тя предпазливо.
— Вижте какво, скъпа — продължи Ансел, — ние можем да извлечем облага един от друг, ако забравим различията си. От друга страна, ако не искате да ни съдействате, ще трябва да ви предам на полицията и да решаваме сами проблемите си с Богъл.
— Това само по себе си ще бъде проблем — рече Мира и погледна насмешливо Богъл. — Чудя се какво би могъл да направиш с този дръвник до себе си.
Богъл затвори очи. Твърде много му идваше усилието да се контролира.
— Онова, което ще направя с теб, когато те спипам някъде самичка — каза той с напрегнат глас.
— Не й обръщай внимание, Богъл — рече рязко Ансел. — Трябва да се споразумеем. — И той се обърна отново към Мира. — Моля ви, да не го ядосвате. Ще ми помогнете ли, или не?
— Разбира се.
Имаше злобен блясък в очите и.
— Искате да знаете дали мога да правя фокуси? Е, мисля, че бих могла да ви направя малка демонстрация.
Тя погледна първо мен, а после Богъл.
— Ако Самюел ми помогне, мисля, че ще… да, това е!
Мира се пресегна и издърпа крайчето на червена панделка от ухото на Богъл. Продължи да дърпа и върху масата се нагънаха няколко ярда панделка, преди Богъл да дойде на себе си от изумление и да се отдръпне. Панделката се надипли на малка купчина на земята, а той я гледаше с ужас.
— Е, мистър Богъл — казах аз, — не сте ми казали, че сте от онези момичета.
— От мен ли се взе това? — прошепна Богъл.
— А пък аз твърдях, че главата ти е празна — рече тъжно Мира. — Защо не ми каза, че я използваш като шкафче? Няма да изкарвам праха отвътре, защото горката ти глава може да се повреди, но съм сигурна, че ще се радваш да се отървеш от това.
И тя извади топка за билярд от другото му ухо.
Богъл потрепери и скочи на крака. Той зачовърка трескаво с пръсти в ушите си.
— Всичко е наред, Богъл — успокои го ласкаво Ансел. — Тя само ни показа един номер. Нали е фокусничка — и той се обърна към Мира. — Трябва да призная, че го направихте изключително майсторски.
Тя повдигна рамене.
— Ако реквизитът ми беше тук, щях да ви покажа нещо наистина хубаво. Това са само детски игри.
Богъл седна отново.
— Защо не отидете някъде двамата и не се разберете помежду си? — казах аз на Мира. — Този приятел, Богъл, промени отношението си, и може би иска само да си поговорите. Докато вие се забавлявате, аз ще поговоря с Док.
— Да се забавлявам? С него? — попита Мира и посочи с пръст Богъл. — По-скоро бих се разхождала с човек, болен от тиф.
Помислих, че й има нещо с главата, но запазих това мнение за себе си.
— Онова, от което имаш нужда — каза Богъл, навеждайки се през масата, — е удар в ребрата.
Ако ребрата бяха там, където си мислех, то и с неговата глава не всичко беше наред.
— Тишина! — изсъска Ансел. — Твърде много време губим.
Той погледна сурово към Мира.
— Млада госпожице, вие съвсем съзнателно го предизвиквате. Предупреждавам ви, че няма повече да търпя това.
Тя се разсмя.
— Ще бъда добра, татенце, честна дума — рече тя и потупа ръката му. — А сега ми обясни за какво става дума.
Ансел я погледна подозрително.
— Изглежда забравяте, че не можете да си позволявате да остроумничите — каза той.
— О, стига, Док — намесих се аз. — Защо не кажете каквото има да казвате и не престанете да се заяждате с момичето?
Той ме погледна леко изненадан.
— Опитвам се, но непрекъснато ме прекъсват.
Обърнах се към Богъл.
— Недей да прекъсваш повече доктора, приятел. Той започна да се уморява от това.
— Да — присъедини се и Мира. — Дай малко почивка на голямата си уста. Вече ни се гади от гласа ти.
Богъл беше толкова изненадан, че само стоеше сащисан с широко отворени очи.
— О’кей, Док — казах бързо, преди Богъл да се опомни. — Теренът е твой.
— Вие двамата вярвате ли в магьосничество? — попита Ансел.
Мира вдигна ръка.
— Аз вярвам — заяви тя. — Как иначе бихте обяснили съществуването на нашия Самюел?
Богъл свали вратовръзката си и опита да я разкъса на две. Беше посинял от усилие. Той я дърпаше и теглеше, но тя беше твърде здрава за него. Мира се намеси: