Ансел и Богъл никак не си приличали, живеели в различни светове. Богъл въздишал по удоволствията на живота. Намирал, че в Мексико е непоносимо скучно след Чикаго. Мразел храната, прахоляка и горещината. Местните жени го отблъсквали, а малката колония американки и англичанки в социално и финансово отношение били извън възможностите му. Дори уискито не му харесвало. Ненавиждал Мексико почти толкова, колкото и полицията.
За разлика от него Ансел бил щастлив тук. Било му все едно къде живее, стига да може да продава различните си лекове на наивниците. Преди Богъл да му стане съдружник, той често имал неприятности с пациентите си. Понякога дори било опасно да се връща повторно в един и същи град. Но с Богъл до себе си можел да посрещне всеки разгневен пациент без притеснение, както и да посещава най-съмнителните квартали на различните градове, в които отсядали. Богъл се оказал много добър телохранител. Това установил и Малкия Бърни преди това. Един поглед на масивните му юмруци и безмилостните му малки очички бил достатъчен да охлади и най-горещия темперамент.
Историята, за която разказвам, се случила, след като двамата били работили заедно вече шест месеца. Местели се от място на място, прекарвайки сутрините в пресилване на оцветена вода в тайнствени зелени шишенца. Следобед организирали светкавични разпродажби и ги продавали на всеки, който бил достатъчно глупав да слуша рекламите им.
Ансел бил мозъкът на сдружението, а Богъл — мускулите. Богъл разпъвал малката палатка, монтирал сглобяемата платформа и подреждал зелените бутилки в стройни редици. Сетне удрял малък барабан, за да привлича вниманието. Барабанът бил негова идея и в някои квартали имал забележителен ефект.
Ансел седял в палатката и пушел глинена лула, докато хрипкавият шепот на Богъл не го вдигнел на крака: „Голяма група простаци чака отвън.“ Тогава той се измъквал величествено от палатката, с блестящи от фанатичен ентусиазъм очи и изигравал ролята си пред очите на смаяната публика.
Богъл демонстрирал огромните си мускули, натрупани единствено с помощта на доктор Ансел и на таблетките „Вирай“ (по три долара за кутийка с петдесет хапчета). През тълпата преминавала и снимка на отчайващо кльощава жена, придружена за сравнение със снимка на същата жена, но с тяло, което карало очите на местните жители да изскачат от орбитите им. И тази привлекателна трансформация се дължала изключително на доктор Ансел и на хапчетата за увеличаване на бюста (два долара и петдесет цента за кутийка с двадесет и пет таблетки).
Ансел и Богъл предпочитали кафенето на Лоренцано пред всяко друго място. Тук не идвали много американци и след шума и суматохата на центъра можели да прекарат една спокойна вечер.
Богъл пресушил бирата си.
— Ченгетата сигурно са ме забравили вече — рекъл той. — Измина почти година, а това е много време. Освен това, не си видял онези двама типа. Направих услуга на щата.
— Бъди разумен — отговорил му Ансел. — От какво ще живеем? Можеш ли да си представиш някой в Чикаго да купи от моите Вирайлови таблетки?
Богъл вече не го слушал. Облещил очи като светофари, той гледал към жълтъченорусата блондинка, която се появила от кафенето. Тя стояла на стълбището и оглеждала пълния с хора вътрешен двор.
— По дяволите! — възкликнал той, вкопчвайки се в масата. — Погледни това момиче!
Ансел въздъхнал.
— Наистина е приятно за гледане, но отначало ще те гали по косата, а накрая ще офейка със скалпа ти. Излизаш извън класата си, Богъл.
Но той не му обърнал внимание.
— Боже мили! — избухнал внезапно. — Тя е сама, Док. Докарай я тук преди някой туземец да я отмъкне.
Ансел погледнал със съмнение момичето. Изглеждало нежно, но енергичното му, дребно личице издавало силен характер. Имало големи очи и уста, но според Ансел най-привлекателен бил носът му. Русите копринени коси падали до раменете му и блестели като излъскана мед на ярката светлина на ацетиленов пламък. Носело елегантен, втален, бял костюм върху тъмночервена блуза.
Богъл шепнел настойчиво в ухото на Ансел:
— Докарай я, Док. Виждал ли си някога такива форми. Прилича на плана на увеселителния парк в Кони Айлънд!
Двама добре облечени испанци до тях също проявявали интерес към момичето. Когато го видели, те разменили тихичко няколко думи помежду си и сега единият от тях отместил стола си и се изправил.
Богъл бързо се обърнал.