Това беше над моите възможности.
— Нещо, което не е направила? — повторих аз.
— Да. Представи си, че другата Мира, онази от снимката, си науми да извърши престъпление. Може ли нашата Мира да бъде обвинявана за това?
— От къде на къде?
— Всичко зависи от обстоятелството, дали някой ще е видял другата Мира на местопрестъплението — отговори Ансел. — Те са съвсем еднакви и отпечатъците от пръстите им са еднакви. И двете лесно се запомнят. Не можеш ли да разбереш колко опасно би могло да бъде всичко това?
Поех дълбоко въздух.
— Търсиш си белята. Тази работа е прекалено голяма за мен. Единственото, което трябва да правим, е да търсим Шамуей. Хайде, надушвам закуската.
— Почакай, какво ще кажеш за онзи мъж, Кели? Може би ще успеем да го открием?
— Може би. Ще го обмислим на закуската — отговорих аз.
Богъл седеше на масата в дневната.
— Всичко е готово, приятелче — приветства ме той. — Шунка с яйца, какво ще кажете.
— Харесва ми. Мира не е ли слизала?
— Не — каза Сам и се отправи към кухнята. — Мадама като нея обича да се излежава. Освен това й трябва половин сутрин, за да стане. Искам да приключим със закуската.
Когато той излезе, казах на Ансел:
— Старият Сам започва да прилича на жена домакиня. Мислиш ли, че оглупява или нещо подобно?
Ансел разсеяно поклати глава.
— Винаги е искал да има собствен дом. Много ми е говорил за това в пустинята. Забавно, нали? Като си помислиш, че се е движел между най-жестоките бандити на Чикаго, а погледни го сега. Шета наоколо, поддържа къщата чиста, готви и прислужва на Мира.
Точно тогава Сам влезе с една табла и постави храната на масата. После се стрелна обратно към кухнята и се върна с по-малка табла, която отнесе към стаята на Мира.
— Кели — казах с пълна уста. — Това е идея, Док. Чудя се дали ще успеем да се свържем с него.
— Може би във вестника ти ще знаят — отговори Ансел, като сипа кафето. — Има ли някой там, когото да можеш да попиташ?
Помислих за момент.
— Да, Доуди е точно човекът. Той е нещо като секретар на Медокс и сигурно знае нещичко.
— Сам се върна, подсвирквайки си весело, и като придърпа един стол до масата, седна на него.
— Това куче ще ме убие — каза той. — Господи! Никога не сте виждали такова нещо. Седи при детето и си приказват сякаш са двойка професори. Не разбирам, какво намират да си говорят.
Бутнах чинията с пържената шунка към него.
— Не им обръщай внимание. Какво значение има, щом не се бият? Приемам, че не е лесно да се говори с Уиски. Предполагам, че е така, защото ме смущава.
— Това куче е умна глава — рече Богъл, като разкъсваше шунката с вилицата си. — Има мисъл на политик.
— Не познаваш ли този приятел, Кели? — попита Ансел. — Онзи, дето е помогнал на Шамуей.
— Кели? — Повтори Богъл. — Има три милиона Келивци. Познавам двама-трима от тях, но докато не видя човека, не мога да кажа нищо.
— Не се безпокой за това, Док — обадих се аз, като си сипвах още кафе. — Веднага щом свърша със закуската, отивам в „Рикордър“. Може би ще открия нещо.
— Да, време е да намерим този Шамуей — намеси се Богъл. — Докато го пипнем, той ще е профукал всичките мангизи.
— Правим всичко възможно — обади се Ансел. — И ти не преливаш от идеи, Сам.
Той побутна чинията си и се отправи към креслото. Седна и отвори вестника.
В стаята нахълта Уиски.
— Привет! — рече той, размахвайки опашка. — Как е хавата, братовчеде?
— Стоп — прекъснах го аз, като бутнах стола си назад и запалих цигара. — Ако изобщо ще приказваш, опитай се да говориш чист английски. Мисля, че Сам ти влияе с произношението си.
— Не ставай педант — каза Уиски.
Той се приближи до Сам и постави дългата си муцуна на коляното му.
— Е, стари приятелю, какво си ми приготвил за закуска? Тази шунка е малко мазничка за мен.
— Ще махна тлъстината, не се безпокой за такава дреболия — отговори Сам. — Какво ще кажеш за една пържола?
— М-м-м, да отидем да я намерим. Звучи ми добре.
Двамата се отправиха към кухнята.
— Това куче ме убива с глезотиите си — обадих се аз. — Пържола за закуска! Ще стане много дебело.
— Много дебело за какво? — попита Сам, като обърна глава към вратата. — Внимавай какво говориш, и ти не си като фиданка.