— От мястото, където съм застанал, издутината в кръста ти напомня за обед с шест блюда, които келнерът е сервирал с тенджерите — добави Уиски, като мушна муцуната си през вратата.
— О, престанете и двамата — ухилих се аз. — Много си ми е хубава линията в кръста. Отивам в „Рикордър“. Довиждане, Док.
Ансел ми махна с ръка. Помислих си, че ще е добре да се обадя на Мира и почуках на вратата.
— Влез — обади се отвътре тя.
Отворих вратата и влязох вътре. Нямаше я в леглото и аз се огледах наоколо безпомощно.
— Хей, къде си?
— Добро утро, Рос — обади се тя и ме потупа по главата.
Беше увиснала до тавана с книга в ръка и цигара между устните.
— Свети Боже! — възкликнах и отстъпих назад. — Защо трябва да правиш така?
— А защо не? Не си ли чувал да казват „вървя по въздуха“? Е, аз пък лежа във въздуха. Много е удобно и действа успокояващо.
Мира се спусна надолу, докато лицето й се изравни с моето и като обгърна шията ми с ръка, бавно се приземи. Крепеше се с труд.
— Тази сутрин съм много лека, като глухарче.
Погледнах я замислен.
— А ако не се брои това, как се чувстваш?
— О, добре.
Очите й потъмняха и тя добави:
— Миналата вечер беше ужасно пиян, още съм ти ядосана.
Не бях сигурен, но ми се струваше, че това отново е променената Мира.
— Не бях толкова зле — отбелязах аз. — Кажи ми какво се случи? Знаеш какво имам предвид?
Тя отиде и седна на леглото.
— Уплашена съм — отговори. — Отново сънувах разни неща. В съня ми някой влезе в стаята и се напъха в тялото ми. После ти ме събуди. Имаше ли някакви дрехи на стола, когато влезе, или ми се е присънило?
— Имаше — отвърнах, като я гледах смутен. — Защо питаш?
— Защото вече не са там. О, Рос, какво става?
— Не зная.
Бях сигурен, че Док Ансел има право. Те бяха две. Изглеждаше невероятно, но беше точно така.
— Няма защо да се тревожиш. Виж какво, аз трябва да вървя сега, но може би бихме могли да обядваме заедно.
Лицето й просветна.
— Чудесно. Кога и къде?
Погледнах часовника. Беше станало късно.
— Да се срещнем при Манета след два часа и ще си поговорим.
— Добре — съгласи се тя. — Мислиш ли, че от това ще излезе нещо добро?
— Не зная, но двамата трябва да обсъди някои неща. Не се тревожи и остави Уиски вкъщи. Искам да сме сами.
— Ще му кажа — рече тя, — но няма да е доволен.
— Хич не ми пука — отговорих и излязох.
Глава единадесета
Портиерът пред входа на „Рикордър“ се смути, когато ме видя.
— Здравей, Мърфи — поздравих го аз, като се чудех какво го прихваща. — Радвам се да видя отново грозната ти мутра. Как вървят нещата? Не съм те виждал от месеци.
— Така е — съгласи се той, пристъпвайки от крак на крак, сякаш беше стъпил върху горещата палуба на прегрял влекач. — Не се каните да влизате, нали мистър Милън?
— Да, точно това мисля да направя — рекох безгрижно. — Аз съм от амбициозните типове и не се страхувам, че ще прихвана нещо в този бардак, макар че той трябва да е дезинфектиран от цигарения дим преди много години.
Той се засмя със смеха на много тъжен човек.
— Е, мистър Милън, знаете как стават тези работи — и запристъпва още по-усилено.
Изведнъж разбрах, че той има намерение да не ме пусне да вляза.
— Какво става, Мърфи? — попитах го рязко. — Да не е умрял някой вътре или нещо подобно?
— Не, мистър Милън, но мистър Медокс издаде заповед да не ви допускат в редакцията. Всички бяхме много огорчени, но това е положението.
— Медокс! На какво прилича това?
Килнах шапката си назад и погледнах към Мърфи по-скоро ядосан, отколкото натъжен.
— Не се притеснявай. Ти само си вършиш работата. Слушай, искам да разменя няколко думи с Доуди. Ще му предадеш ли, че ще го чакам при Джое.
— Дадено мистър Милън — отговори той с разведрено лице. — Ще му се обадя. Ще му предам веднага.
— Отправих се към билярдната на Джое, която се намираше зад редакцията на „Рикордър“. Бях тъжен. След почти десетгодишна работа в този вестник, чувствах това място като втори дом. Все едно, че бях сирак по време на буря.
Единственият посетител при Джое беше Маккю от „Телеграм“. Когато влязох, той седеше на един от високите столове пред бара и прелистваше телефонния указател. И двамата с бармана ме изгледаха, сякаш бях животно избягало от зоологическата градина.
— Хей, Мак, не трябваше ли да си още в леглото — извиках ухилен.
Той извъртя едрото си, сякаш изтрито с гума лице и протегна вяло ръка.
— Рос Милън — рече, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Мислех, че си си направил харакири в пустинята.