— Не си търси белята, приятел — изсъскал той. — Сядай си на задника! Имам намерение да се срещна с тази дама, така че стой спокойно!
Онзи го погледнал безизразно, поколебал се и седнал.
Загрижен да няма неприятности, Ансел се изправил.
— Внимавай с кръвното си — подхвърлил той рязко.
— По дяволите кръвното. Докарай ми мадамата, преди да съм изпотрошил всичко в този бардак.
Доста смутен, Ансел се насочил към момичето. Всички наоколо го гледали.
Момичето стояло, облегнато на верандата, и го наблюдавало. Когато се приближил, то неочаквано се усмихнало. Зад големите, яркочервени устни се видели белите му зъби.
Ансел се стреснал.
— Здравейте! — казало момичето.
— Извинете — рекъл той, демонстрирайки най-добрите си маниери. — Чакате ли някого? Тук не е много подходящо за млада жена, без придружител.
— Така пише и в туристическите справочници — отговорило момичето тъжно, — но аз се мотая тук вече цяла седмица и нищо не ми се случва. Мисля, че цялата работа е измислена.
Ансел премигнал.
— Исках да ви поканя при нас, докато ескортът ви пристигне.
Тя се засмяла. Имала гръмогласен, звучен и заразителен смях, с нотка на безразсъдство, който накарал дори кръвта на Ансел да заиграе.
— Какво ви дава повод да мислите, че очаквам ескорт, татенце? — запитала тя. — Не мислите ли, че мога сама да се грижа за себе си?
Ансел изпитал рядко чувство на объркване.
— Извинете — казал сконфузено. — Вие сте по-зряла, отколкото мислех. Простете ми.
— Да не се горещим — казало момичето бързо. — Нека бъдем приятели. В края на краищата, Стенли и Ливингстън е трябвало да свикнат един с друг. Нали твоят приятел иска да се запознае с мен? Или този копнеещ израз е изписан винаги на лицето му?
Тя слязла по стълбите и се насочила към Богъл. Ансел объркано вдигнал рамене и я последвал. Богъл с удивление наблюдавал сцената и когато тя приближила, той просто продължил да седи и да премигва насреща й.
— Имате ли нужда от игла и конец? — попитало момичето, като се подпряло със слабата си, загоряла ръка на масата и се навело към него.
Очите на Богъл били като стъклени топчета.
— Ъ-ъ? — измучал той.
— Няма значение.
То седнало.
— Помислих, че сте си изгубили копчето, защото не станахте да ме посрещнете, но може би принадлежите към някоя от модерните школи.
То кръстосало крака, оправило полата върху гладките си като коприна колене и го погледнало замислено.
— Сега виждам какъв сте. Външността ви заблуждава от разстояние.
То наклонило глава и се усмихнало.
— Нека да отгатна. Определено, Чикаго. Басирам се, че сте носили пищов за някой от големите босове. Познах ли?
Богъл премигнал и погледнал безпомощно към Ансел.
— Не ме обвинявай, сам си го търсеше — казал Ансел, който започвал да се забавлява от ситуацията. — Идеята беше твоя.
— Много интересно — продължило момичето. — Значи той има идеи? Не предполагах, че е един от големите световни мислители, но в тези дни не може да се разчита на външността, нали?
— Така ли? — рекъл Ансел леко объркан.
— Така мисля.
Непознатата издържала хладнокръвно неподвижния, втренчен поглед на Богъл.
— Предразположен ли сте към херния? — попитала неочаквано тя.
Лицето на Богъл се изкривило.
— За какво говори тая?
Може би бях твърде фамилиарна — продължило момичето. — Ще го кажа по друг начин. Когато живеел по дърветата, в епохата на миоцена, човекът, бих казала праисторическият човек, изгубил опашката си. В резултат на това започнал да ходи изправен, но можел да получи херния. Просто исках да разбера вие докъде сте стигнали. Няма нужда да мислите по този въпрос, само глупаво любопитство.
Лицето на Богъл станало мрачно и се зачервило. Очите му светнали злобно.
— Значи си от остроумните мадами? — изръмжал той. — В Чикаго си имахме сюрия от тях, но като ги сгащиш в ъгъла, започваха да пищят за помощ.
— Аз съм придирчива към онзи, дето ще е в ъгъла — отговорила бързо непознатата. После им се усмихнала. — Не се ядосвайте, само се шегувам. Как се казвате?
Богъл я погледнал подозрително, но откритата й усмивка го обезоръжила.
— Сам Богъл. И слушай, сестричке…
— Чудесно име — прекъснала го тя. — Майка ви също ли беше мисис Богъл?
Той премигнал.
— Да — отговорил той. — И какво от това? Коя друга според теб би могла да бъде?
— Само исках да съм сигурна. Понякога стават невероятни неща.
— Е, няма нищо забавно — казал ядосано Богъл. — Престани да мътиш главите на хората.
Тя се разсмяла, вдигнала рамене и погледнала към Ансел.
— Не се впрягайте. Не бива да възприемате толкова сериозно всичко. А вие кой сте?